— Рейвън! Ти ли си?
Пръстите на Рейвън покриха устните й в добре познатия жест, заповядващ мълчание; тя се наведе над Моргана и я целуна. Беззвучно свали дългата си наметка и легна до Моргана, вземайки я в прегръдките си. В полумрака Моргана видя останалите дълбоки белези — нагоре по ръката и после напряко през бледата кожа на натежалите гърди… Нито една от двете не произнесе и дума. Сякаш и външният свят, и Авалон бяха потънали в мъглите, и Моргана отново се бе озовала в царството на феите, и лежеше в прегръдките на тяхната Кралица… Докато Рейвън докосваше тялото й в бавната последователност на ритуала, Моргана чуваше в съзнанието си думите на древната благословия на Авалон… „Да бъдат благословени нозете, които те доведоха тук… Да бъдат благословени коленете, които ще се прегънат пред нейния олтар… Да бъде благословена Вратата на живота…“
Тогава светът около нея изгуби очертанията си и за миг в тишината пред нея застана не Рейвън, а една озарена от сияние фигура, която бе виждала вече веднъж, преди години, когато прекосяваше Световете на мълчанието… Моргана знаеше, че и нейното тяло е озарено от светлина… И се носеше с потока на дълбокото мълчание. Сетне жената до нея отново бе Рейвън. Косите й ухаеха на билки, които се ползваха в тайните ритуали, едната й ръка все така прегръщаше Моргана, а мълчаливите устни докосваха бузата й. Сега Моргана забеляза колко много бели кичури имаше в тъмните й коси.
Рейвън се размърда и стана. Не наруши мълчанието си, но извади отнякъде един сребърен полумесец — традиционното украшение на жриците и Моргана почувства, че дъхът й спира, защото видя, че това е същото украшение, което бе оставила на леглото си в деня, когато избяга от Дома на девиците, когато напусна Авалон с детето на Артур в утробата си… Несъзнателно измънка нещо, сякаш да се възпротиви, но остави Рейвън да го окачи отново на шията й. Сетне Рейвън посочи безмълвно проблясващото острие на кръста си. По-младата жена кимна, съзнавайки, че от този миг няма да се раздели с ножа на Вивиан, докато е жива; доволна бе, че Рейвън носи нейния собствен нож — един ден той щеше да принадлежи на Нимю.
Тогава Рейвън вдигна малкия, остър като бръснач нож и Моргана, която я наблюдаваше сякаш насън, си каза: „Така да бъде — ако трябва, нека Рейвън пролее кръвта ми пред Богинята, от която се опитах да избягам“. Но Рейвън опря ножа на ключицата си и натисна леко, тъй че от раната изтече само капка кръв. Моргана кимна, взе ножа си и също се убоде над сърцето.
„Ние сме вече стари — и Рейвън, и аз, затова кръвта ни не тече от утробата, а направо от сърцето…“ После се зачуди откъде й бяха хрумнали такива думи. Рейвън се наведе над нея и глътна капката кръв, протекла по гърдите й. Моргана също докосна с устни кръвта по гърдите на Рейвън — знаеше, че така се кълне с клетва, по-силна от онези, които бе произнесла много отдавна, когато стана жена. После Рейвън отново я прегърна.
„Отдадох девствеността си на Рогатия Бог. Родих дете на Бога. Горях от страст по Ланселет, но Аколон ме направи отново жрица — в разораните поля, благословени от Девата на пролетта… Но така и не узнах какво означава просто да те приемат с любов…“ Вече в просъница й се стори, че лежи в майчиния скут… Не, не в скута на Игрейн, на самата Велика майка…
Когато се събуди, бе отново сама. Огряна от слънцето на Авалон, тя си поплака от щастие и само за миг се усъмни, че може да е сънувала. Но малкото петънце засъхнала кръв над сърцето й я разубеди; пък и на възглавницата до главата й лежеше малкият сребърен полумесец, който бе оставила при бягството си от Авалон… Но нали тази нощ Рейвън го върза на шията й… Моргана отново си сложи сребърното украшение — никога вече нямаше да го свали и един ден щяха да я погребат с него, също като Вивиан. Пръстите й трепереха, докато завързваше кожената връв, защото съзнаваше, че това е повторно посвещаване. На възглавницата имаше и още нещо. Първо й се стори, че е неразцъфнал шипков цвят, после изведнъж пъпката се разтвори и разцъфтя, но в мига, когато Моргана го докосна, цветът вече се бе превърнал в мъничък шипков плод — кървавочервен, натежал от живот. И още докато бе на дланта й, плодът се сбръчка и изсъхна — тогава Моргана разбра.
„Цветът и дори плодът са само начало. Семето носи живота и бъдещето“.
Тя въздъхна дълбоко и уви семенцата в копринена кърпа. Сега знаеше, че отново трябва да напусне Авалон. Делото й не бе завършено. Сама бе избрала мястото на своето върховно изпитание, напускайки този остров. Един ден, може би, щеше отново да дойде тук, но този ден бе още далеч.