Моргана отново сведе глава и отвърна:
— Аз съм длъжна да се подчиня.
— А сега е време да потеглиш по обратния път — каза Ниниан, — но преди това трябва да узнаеш още нещо. Все още не е настъпило времето… Но трябва да знаеш, че ти предстои да изпълниш още една задача.
Ниниан вдигна ръка и веднага, сякаш някой бе очаквал жеста й, вратата към преддверието се отвори и в стаята влезе някакъв висок млад мъж.
Сърцето на Моргана бе пронизано от непоносима болка, която почти спря дъха й. Та това бе Ланселет — такъв, какъвто бе някога! Млад, строен, той напомняше на тъмен пламък, тъмните коси падаха на къдрици около лицето му, усмивка играеше по тясното мургаво лице с фини черти… Така изглеждаше Ланселет през онзи далечен ден, когато двамата лежаха един до друг в сянката на каменния кръг. Стори й се, че отново е излязла от потока на времето и се намира във владенията на феите…
Тогава разбра кой стои пред нея. Младият мъж пристъпи и се наведе, за да целуне ръката й. И движенията му бяха също като на Ланселет — толкова плавни, че напомняха на танц. Но бе облечен в одежди на бард, на челото му бе татуиран малък кръст от дъбови клонки, а около китките му се виеха змиите на Авалон. Моргана отново загуби представа за времето.
„Ако е писано Галахад да стане крал, може би тогава моят син ще бъде следващият Мерлин — тъмната сянка на краля, наследникът, обречен да се жертва за земята си?“ Стори й се, че тя самата е една от заобиколилите я сенки — кралят и друидът, и една светла сянка, която споделяше трона на Артур, и после тя самата, която бе родила сина на Артур… Мрачната повелителка на Силата.
Съзна, че каквото и да каже, ще прозвучи глупаво.
— Гуидиън. Никак не приличаш на баща си.
Той поклати глава.
— Не. Личи ми, че съм наследил кръвта на Авалон. Виждах веднъж Артур, когато дойде на поклонение в Гластънбъри — и аз отидох там, преоблечен в свещенически одежди. Много се кланя на свещениците този наш крал Артур.
По устните му пробягна усмивка, в която имаше нещо диво.
— Наистина нямаш причина да обичаш родителите си, Гуидиън — поде кротко Моргана и стисна леко ръката му, но в същия момент се стъписа от ледената омраза в погледа му… Сетне той отново бе усмихнатият млад друид, сякаш тя се бе заблудила.
— Дължа на родителите си най-ценния от даровете — каза Гуидиън — кралската кръв на Авалон. Само още едно нещо бих поискал от теб, лейди Моргана.
Моргана изпита напълно безсмисленото желание поне веднъж да я бе нарекъл „майко“.
— Искай и ще получиш всичко, което е в моята власт.
Гуидиън отвърна:
— Не е нищо особено. Искам да се надявам, че след още пет години, ти, кралице Моргана, ще ме заведеш, за да ме представиш на крал Артур като негов син. Напълно съзнавам — по устните му отново пробягна усмивка, която извика у Моргана неясно безпокойство — напълно съзнавам, че той не може да ме провъзгласи за свой наследник. Единственото нещо, което ми се иска, е той да се изправи поне веднъж лице в лице със сина си. Нищо повече.
Моргана кимна.
— Дължа ти поне това, Гуидиън.
Гуенхвифар можеше да си помисли, каквото си ще — Артур вече бе понесъл достатъчно покаяние за този си грях. Нима някой би могъл да не изпита основателна гордост, че е баща на този сериозен, учен млад друид. И тя самата — това поне й бе ясно след всички тези години — не би могла вече да се срамува от миналото. Сега й ставаше ясно, че през всички години след бягството й от Авалон, е знаела, че няма защо да се срамува. Сега вече виждаше сина си като зрял мъж и се прекланяше пред далновидността на Вивиан.
Обръщайки се към Гуидиън, Моргана каза:
— Кълна ти се, ще го сторя. Кълна се във водите на Свещения извор.
Очите й се замъглиха от сълзи, но тя примигна и не ги остави да потекат. Не, това не бе нейният син — би могла да нарече по-скоро Увейн свой син, но не и Гуидиън. Този красив тъмнокос млад човек, който толкова напомняше на онзи Ланселет, когото бе обичала като младо момиче — той не бе син, който се среща с майка си, след като тя го е изоставила още като кърмаче. Той беше жрец, а тя — жрица на Великата богиня, и това беше единственото, което ги свързваше.
Моргана постави ръце върху сведената му глава и каза:
— Бъди благословен.
13
Кралица Моргоуз отдавна бе престанала да изпитва съжаление, че няма ясновидски способности. И все пак два пъти през последните есенни дни, когато ледените ветрове на Лотиан отбрулиха и последните червени листа от листвениците, тя сънува доведения си син Гуидиън; затова не се учуди много, когато един от прислужниците дойде да й съобщи, че по пътя към замъка наближава някакъв конник.