Гуидиън носеше наметка с особен цвят, от много груб плат, и закопчана с катарама от кост, каквато Моргоуз не бе виждала досега. Тя веднага протегна ръце да го прегърне, но той трепна и се отдръпна.
— Не, майко… — но веднага обви раменете й с ръка и заобяснява: — Раниха ме с меч в Бретан — о, не, нищо сериозно, не гнои и може би дори няма да има белег, но още ме боли от докосване.
— Значи си се сражавал в Бретан? Мислех, че си на сигурно място в Авалон — упрекна го Моргоуз, докато го въвеждаше в замъка и го настаняваше пред напаления огън. — Не мога да ти предложа вино от южните страни…
Гуидиън се засмя.
— Виното ми е омръзнало. Предпочитам ечемичена бира или малко от нашата огнена вода… Нареди да я смесят с гореща вода и мед, ако има. Схванал съм се от дългата езда.
Той остави една от прислужниците да му свали ботушите и й подаде и наметалото си, за да го изсуши, сетне отново се облегна удобно в стола.
— Колко е хубаво, че съм отново тук, майко… — той поднесе димящата чаша към устните си и отпи с видимо удоволствие.
— Тръгнал си на толкова дълъг път в този студ, при това ранен?! Да не би да си донесъл важни новини?
Той поклати глава.
„Не, няма нищо особено. Замъчи ме тъга по дома, нищо повече. Тук всичко е толкова зелено и сочно от влага, и звънът на църковни камбани отеква в мъглите… Копнеех да подишам чистия планински въздух, да чуя крясъка на чайките, и да видя лицето ти, майко…“ — той отново посегна към чашата, която бе оставил пред себе си, и Моргоуз забеляза татуираните около китките му змии. Не познаваше добре учението на Авалон, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че змиите са знак за най-висок жречески сан. Гуидиън забеляза погледа й и кимна, но не каза нищо.
— В Бретан ли намери това грозно наметало? Толкова е грубо, че става само за прислугата.
Той се позасмя.
— Да, но ме пазеше от дъжда. Свалих го от тялото на един голям чуждоземен вожд, който се сражаваше в легионите на човека, нарекъл себе си император Луций. Можеш да ми вярваш, че рицарите на Артур се справиха с тях без много труд. Имаше много плячка, достатъчно за всички — в багажа си нося сребърна чаша и златен пръстен за теб.
— Сражавал си се в армията на Артур? — попита Моргоуз. Никога не би повярвала, че Гуидиън ще стори такова нещо. Той видя изписаното на лицето й недоумение и се усмихна.
— Не се тревожи, всичко стана по нареждане от Авалон. Аз, разбира се внимавах много и се сражавах в частта на саксонците, водени от Кеардиг — това е един от саксонските вождове, които сключиха мирен договор с Артур. Кеардиг много ме обича, а освен това така нямаше опасност да попадна пред погледа на краля. Гауейн не би ме познал, но внимавах да не ме види Гарет. Ако имаше такава опасност, ходех увит в това наметало — своето изгубих в едно сражение, а пък се опасявах, че ако нося наметало от Лотиан, Гарет може да дойде да се погрижи за ранения си земляк — и избрах това…
— Да, Гарет би те разпознал веднага — каза Моргоуз. — Надявам се, не мислиш, че завареният ти брат би могъл да те предаде.
Гуидиън пак се усмихна и Моргоуз си каза, че много й напомня за някогашното малко момче, което често сядаше на коленете й. Той поде:
— Много ми се искаше да се разкрия пред Гарет, и когато се чувствах най-зле след раняването, едва не го сторих. Но Гарет е верен на Артур и явно много го обича, затова не пожелах да обременявам съвестта му. Гарет… Гарет е единственият…
Той не довърши, но Моргоуз разбра какво искаше да каже. Гуидиън се чувстваше чужд навсякъде, но при все това Гарет си оставаше негов брат и най-добър приятел. Внезапно Гуидиън се захили и от очите му изчезна замисления израз, който го правеше да изглежда още съвсем млад.
— Не остана човек сред саксонските войни, който да не ме е попитал дали не съм син на Ланселет! Аз самият не забелязвам чак такава прилика, но пък не съм и толкова запознат с външния си вид — в огледало поглеждам само когато се бръсна!
— Все пак — поде Моргоуз — всеки, който познава Ланселет, особено ако го е познавал като съвсем млад, не би могъл да не забележи, че имате роднинска връзка.
— И аз казвах винаги нещо подобно — понякога говорех с бретонски акцент и казвах, че съм роднина и на стария крал Бан — отвърна Гуидиън. — Винаги съм мислел, че скъпият ни Ланселет, с това лице, което привлича момичетата като магнит, би трябвало да е създал доста копелета, та не би трябвало да е чак такова чудо, че някой прилича на него! Нима не е тъй? Много съм се чудил — допълни той, — но единствените слухове, които съм чувал, гласят, че кралицата може да е родила дете от него, и че са го пратили осиновяване на онази нейна братовчедка, за която ожениха Ланселет… За него и кралицата се носят какви ли не истории, коя от коя по-невероятни, но всички са единодушни, че към всяка друга жена по Божията земя, с изключение на Гуенхвифар той може да отправи само някоя и друга любезна дума, нищо повече. Намериха се дори жени, които направо ми се предлагаха, казвайки, че ако не могат да имат Ланселет, биха се задоволили поне със сина му… — той отново се захили. — Не ще да му е било леко на храбрия Ланселет. Аз самият никога не се отказвам от хубавите жени, но когато започнат да ти се обесват на врата… — той сви рамене и направи смешна гримаса. Моргоуз се засмя на глас.