Той отпусна глава в ръцете си и промълви задавено:
— Уморен съм, майко. Уморен и отвратен съм от битките, и знам, че и Артур изпитва същото… Затова и се погрижи на тези острови да цари мир от Корнуол до Лотиан. Неприятно ми е да знам, че този велик крал и забележителен мъж е мой враг, и че в името на Авалон трябва да го сваля от престола, да стана причина за неговата смърт или опозоряване. Бих предпочел да го обичам, както всички останали. Бих искал да виждам майка си — не теб, а лейди Моргана — като жената, която ме е носила под сърцето си и ме е родила, а не като велика жрица, на която съм се заклел да се подчинявам. Искам тя да ми е майка, а не въплъщение на Богинята. Така ми се иска, когато взема Ниниан в прегръдките си, да знам, че тя е просто моята любима, в която се влюбих, защото прекрасното й лице и сладкият й глас ми напомнят за теб… Така са ми омръзнали всички тези богове и богини… Поне да можех да бъда просто твой син, твой и на Лот, и нищо повече от това. Толкова съм уморен от съдбата си…
Той остана така, почти неподвижен, скрил лице в ръцете си. Само раменете му потръпваха. Моргоуз плахо погали косите му. След малко той вдигна очи и каза с горчива, присмехулна гримаса, за да омаловажи този момент на слабост:
— А сега ще изпия още една чаша от огненото питие, което варят из тези планини, но този път неразредено и без мед…
Когато донесоха чашата, той я пресуши наведнъж, без дори да погледне към димящата овесена каша и пресния хляб, поднесени от момичето. После поде:
— Помниш ли какво пишеше в онези стари книги на Лот, които ни четеше домашният свещеник, когато се опитваше да набие езика на римляните в главите ни? Горкият, редовно ни насиняваше задниците — на мен и на Гарет. Кой беше онзи римлянин, който бил казал: „Не казвайте за никого, че е щастлив, преди да е умрял“? Така погледнато, моята задача е да осигуря на баща си върховното щастие, и защо тогава да се бунтувам срещу съдбата си?
Той нареди на прислужницата с жест да му напълни отново чашата. Когато забеляза притеснението на Моргоуз, взе сам съда и си сипа още.
— Ще се напиеш, синко. Няма ли поне да хапнеш първо?
— Нека се напия — отвърна Гуидиън с горчивина. — Тъй да бъде… Пия за смъртта и безчестието… Моето и на Артур!
И той отново вдигна чашата, пресуши я на един дъх и я запрати надалеч. Чашата се отърколи с метален звън в един ъгъл. Гуидиън продължи:
— Да бъде тъй, както повелява съдбата — Кралят-елен ще владее гората до деня, определен от Великата богиня… Защото всички живи същества се раждат и чифтосват с други от своя вид, живеят, движени от Силата на живота и сетне предават духа си отново на Великата майка…
Той произнесе думите със странно, мъчително въодушевление, и Моргоуз, макар и незапозната с друидската мъдрост, разбра че те са част от ритуал, и потръпна, докато го слушаше.
Гуидиън си пое дълбоко дъх. После каза:
— Но тази нощ ще спя в дома на майка си и ще забравя за Авалон, за съдбата, и за Краля-елен. Нали? Нали? — и тъй като силната напитка почваше да го замайва, се свлече напред в ръцете й. Тя го прегърна и го остави да лежи така. Галеше полека тъмната му коса, която толкова приличаше на косата на Моргана, докато той спеше, опрял глава на гърдите й. Но дори насън Гуидиън потрепваше, простенваше от време на време и мърмореше нещо неясно. Измъчваха го страшни сънища, и Моргоуз знаеше, че той страда не само от незарасналата си рана.
Книга четвърта
Пленникът в дъба
1
Из далечните хълмове на Северен Уелс дъждът валеше непрестанно, ден и нощ, а замъкът на крал Уриенс сякаш плуваше в море от мъгла. Пътищата се бяха превърнали в кални реки, в които човек затъваше до глезените, бродовете бяха залени от буйните реки, който се стичаха от планините. Земята бе скована от студ и влага. Моргана, увита в наметалото си и с дебел шал, чувстваше как пръстите й се вдървяват и все по-бавно прекарват совалката през стана. Внезапно тя изпусна совалката, трепна и се изправи.
— Какво има, майко? — попита Малин. Звукът от падането на совалката бе отекнал в смълчаната зала и я беше стреснал.
— Към замъка идва ездач — каза Моргана. — Трябва да се приготвим да го посрещнем.
После, като забеляза обезпокоения поглед на снаха си, се ядоса на себе си. Пак бе допуснала да изпадне в онова подобие на транс, което напоследък я обземаше винаги, щом се заемеше с такива женски работи. Отдавна бе престанала да преде, но тъкането й доставяше удоволствие и доскоро мислеше, че може да тъче спокойно, стига да не забравя да контролира съзнанието си и да не се поддава на приспивната монотонност на това, което правеше.