Сега Малин я гледаше едновременно плахо и леко раздразнено — както я гледаха неизменно всички, допуснеше ли да разберат, че са я връхлетели видения. Не че Малин смяташе, че в това има нещо лошо, или дори, че виденията й са свързани с магия — това бе пак една от странностите на свекърва й. Но можеше да й хрумне да сподели това със свещеника, той щеше да почне да й досажда, да се опитва да я подведе и да я накара да каже знае ли защо й се случват такива неща, а тя трябваше да се престори на скромна и наивна жена и да лъже, че няма никаква представа. Някой ден всичко това щеше да й омръзне, или пък щеше да допусне някоя по-явна непредпазливост, и тогава можеше да каже истинското си мнение на свещеника. Тогава поне щеше да му даде достатъчно материал за размисъл…
Но станалото — станало. Нямаше какво да се прави. Общо взето, Моргана бе в добри отношения с отец Ейан, някогашният възпитател на Увейн — той бе доста образован за свещеник.
— Съобщи на отеца, че ученикът му ще пристигне за вечеря — каза Моргана и в същия момент се упрекна за неблагоразумието си; беше разбрала, че Малин мисли за свещеника и бе отвърнала на мислите й, а не на думите. Тя излезе забързано от стаята, оставяйки по-младата жена да гледа втренчено след нея.
Изминалата зима беше много тежка — постоянно валеше или сняг, или дъжд, имаше силни бури, и нито един странник не бе се появявал насам. Моргана не беше си позволила да преде нито веднъж, защото преденето почти винаги я караше да изпада в транс; напоследък същото почваше да й се случва и когато тъчеше. Единственото, което й оставаше, беше шиенето. Тя ши ожесточено цяла зима — дрехи за всеки член на семейството, като започнем от Уриенс и свършим с най-малкото дете на Малин, но очите й започнаха да се уморяват на по-фините шевове. През зимата нямаше и почти никакви билки, затова не можеше и да прави лечебните си отвари. Нямаше и приятелка, с която да разговаря — придворните й дами бяха все съпруги на хора от свитата на Уриенс и още по-ограничени от Малин; сред тях нямаше нито една, която да е в състояние да прочете поне ред от Библията. Това, че Моргана можеше да чете и пише, а на всичкото отгоре знаеше и гръцки и латински, направо ги плашеше. Не бе възможно и постоянно да се занимава с арфата си. И тъй, Моргана прекара зимата почти болна от досада и нетърпение…
… Скуката я измъчваше още повече, защото постоянно се изкушаваше да седне и да попреде, да освободи съзнанието си и мислите да я отведат при Артур в Камелот или да й помогнат да проследи Аколон по неговите пътища. Преди три години тя бе решила, че е редно Аколон да прекарва повече време в кралския двор, та Артур да го опознае и да почне да му се доверява. Аколон беше белязан със свещените змии на Авалон, също както и Артур, и това можеше да свърже двамата. Отсъствието на Аколон й причиняваше постоянна болка; докато той бе тук, тя се чувстваше такава, каквато бе в неговите очи — велика жрица, уверена в себе си и в своите планове. Всичко това беше само тяхна обща тайна. Но по време на дългите му отсъствия Моргана постоянно се измъчваше от съмнения и страхове; дали все пак не беше такава, каквато я виждаше Уриенс — застаряваща кралица, която вижда как тялото, съзнанието и душата й бавно вехнат под тежестта на годините?
Но съмненията не й попречиха да управлява домакинството с твърда ръка. Тя бе успяла да наложи властта си както на обитателите на замъка, така и на простолюдието от земите наоколо. Всички се обръщаха към нея за помощ и съвет. Така казваха обикновените хора из Уелс: „Кралицата е мъдра. Дори кралят не си позволява да стори каквото и да било, без да поиска съвета й“. Моргана знаеше, че хората от дивите племена и от народа на Древните почти я боготворяха; но не си позволяваше да се появява често на места, където се изпълняваха ритуали на старата вяра.
Сега, в голямата кухня на замъка, тя даваше наставления на прислужниците да приготвят празнична вечеря — доколкото това бе възможно след тази дълга зима, когато пътищата бяха неизползваеми и хората в замъка преживяваха от запасите. Тя отключи шкафовете си и извади малко от скътаните стафиди и сушени плодове, както и малко от подправките, за да сготвят с тях последното пушено месо. Малин щеше да предупреди отец Ейан, че Увейн ще си дойде привечер. Тя самата щеше да съобщи новината на Уриенс.
Откри го в покоите му. Уриенс хвърляше лениво зарове заедно с един от телохранителите си. Въздухът в стаята бе спарен, натежал от застояли миризми — миришеше на старост. Моргана си помисли: „Поне не бях принудена да споделям леглото му, докато беше болен от белодробна треска. Може би стана по-добре, че Аколон прекара зимата в Камелот при Артур. Ако бе останал тук, щяхме да се изкушим да рискуваме, и някой можеше да ни разкрие“.