Не, не беше сън — сънищата бяха объркани, често несвързани, изпращаха те в свят, където всичко е глупава илюзия. Игрейн знаеше, че по някакъв начин за миг се е озовала в Страната на Истината — там, където пребивава душата, когато е отделена от тялото. По някакъв начин у нея бе останал не сън, а спомен от пребиваването й там.
Едно нещо поне беше ясно. Ако тя и Утър се бяха обичали и познавали преди, това обясняваше странната близост, която неволно ги свързваше — изясняваше й защо не й е чужд, защо грубиянското му — или просто момчешкото — поведение не я отблъскваше — тя приемаше нрава му не като нещо дразнещо, а просто като част от личността му — такъв, какъв е бил преди и винаги ще бъде. Спомни си внезапната нежност, която я беше подтикнала да изсуши сълзите му с воала си — сега разбра какво си беше помислила тогава — да, той винаги е бил такъв — импулсивен, като малко дете, винаги се втурва да вземе това, което желае, без да се интересува от цената, която ще трябва да плати.
Дали наистина двамата бяха донесли тайните на една изчезнала мъдрост в тази страна — още преди много поколения, скоро след като земите от легендите са били погълнати от вълните на западното море? Наистина ли им е било съдено заедно да понесат наказанието за престъпената клетва? Какво наказание? И тя си отговори в същия момент — нали самото прераждане и навлизане в човешкия живот беше наказанието — да живееш в човешко тяло, вместо да намериш вечен покой. По устните й се плъзна усмивка и Игрейн се зачуди дали е награда или наказание да живее в тяло като своето? Спомни си как същото това тяло се събуди за нови усещания в прегръдките на мъжа, който беше, бил е, или ще бъде Утър Пендрагон — и разбра, независимо от твърденията на жреците, че за нея да бъде родена или преродена в тялото си е достатъчна награда. Тя се сгуши в леглото и се усмихна в мрака. Може би Мерлин и Вивиан са знаели още отначало какво й е съдено да разбере — че тя и Утър са свързани по начин, който прави връзката й с Горлоис моментна и незначителна. Игрейн щеше да се подчини на тяхната воля — такава беше съдбата й. Игрейн и мъжът, който сега беше Утър, бяха свързали съдбата си с тази земя от поколения — когато бяха пристигнали тук след гибелта на Стария храм. Мистериите отново бяха застрашени — този път от нашествието на варварски орди и от дивите северняци — и те се бяха върнали заедно. Тя беше избрана да даде живот на един от тези велики герои, за който се казва, че се връщат на земята, когато има нужда от тях — да роди крал, който е бил, е, и ще бъде отново, когато трябва да спаси народа си — християните имаха своя версия на тази легенда; нали когато Христос е щял да бъде роден, неговата майка е знаела за пророчеството, че ще роди цар? Игрейн отново се усмихна в мрака, мислейки за съдбата, която отново я събираше с мъжа, когото бе обичала преди векове. Горлоис ли? Та Горлоис нямаше нищо общо с нейната съдба, освен може би да й помогне да съзрее — иначе тя не би била подготвена за това, което й предстоеше.
„В сегашния си живот не съм жрица. Но при все това съм покорна на съдбата си — така, както трябва да се покоряват всички, и мъже, и жени.
За жреците и жриците не съществуват брачни връзки. Те се отдават комуто трябва, по волята на боговете, за да бъдат заченати люде, които решават съдбините на човечеството.“
Игрейн продължи да мисли за голямото съзвездие на север, наречено колелото. Простолюдието го наричаше Голямата мечка — звездите, които следваха вечния си път около Полярната звезда. Но Игрейн знаеше, че всъщност съзвездието символизира безкрайния кръговрат на раждане, смърт и прераждане. Игрейн си представяше гиганта Орион, крачещ през небесата с големия меч, окачен на пояса му, и й се стори, че вижда героя, който щеше да се роди — той самия носеше голям меч — меч на завоевател. Жреците от Свещения остров щяха да му дадат меч — меча от легендите…
До нея Горлоис се размърда и посегна да я прегърне. Игрейн се отпусна покорно в ръцете му. Отвращението й бе отстъпило място на състрадание и нежност, а страхът — изместен от новопридобитата й увереност, че не е писано да зачене от Горлоис. Не беше такава съдбата й. Клетият и обречен съпруг нямаше да играе роля в тази мистерия. Той беше от тези, които не се прераждат — или пък ако това им се случи, нямат спомен от предишния си живот; Игрейн се радваше, че намира утеха в простичката си вяра.
По-късно, когато станаха, Игрейн дори запя. Горлоис я загледа учудено.
— Струва ми се, че вече си оздравяла — каза той, а тя се усмихна и отговори: