Аколон беше пребледнял.
— Значи наистина искаш това — да свалиш Артур от трона?
— Няма да е необходимо, ако той се вразуми и реши да изпълни клетвата — отвърна Моргана. — Още веднъж ще му дам възможност да стане такъв крал, какъвто някога бе се заклел да бъде. Синът на Артур е още незрял и не бива той да хвърли предизвикателството. А ти, Аколон, си мъж. Знаеш отговорностите, които човек поема заедно с короната, и си възпитан да бъдеш крал, а не друид, въпреки тези знаци — и тя леко прокара пръст по змиите на китките му. — Затова те питам, Аколон от Уелс, ако всички други възможности пропаднат, би ли приел да защитаваш вярата на Авалон и да предизвикаш на двубой клетвопрестъпника, който вече няма право да носи свещения друидски меч?
Аколон отново си пое дълбоко дъх.
— Да предизвикам на двубой Артур? Ти ми задаваш гатанки, лейди Моргана. Нали преди малко ме попита дали съм готов да отида на смърт? Освен това не знаех, че Артур има син.
— Неговият син е дете на Авалон и на пролетните огньове — каза Моргана. Бе мислила, че отдавна вече не се срамува от зачеването на Гуидиън — като жрица, която не дължи никому обяснение за постъпките си — но установи, че й е трудно да погледне Аколон в очите. — Слушай внимателно и аз ще ти разкажа всичко.
Той изслуша безмълвно разказа й за това как Артур бе провъзгласен за крал на Драконовия остров и за другото, което се случи сетне; но когато Моргана започна да разказва за бягството си от Авалон и раждането на Гуидиън, той протегна ръка и хвана здраво тънките й пръсти в своите.
— Гуидиън премина последното изпитание — говореше Моргана, — но е прекалено млад и неопитен; на времето никой не вярваше, че Артур би престъпил клетвата си. Когато го провъзгласиха за крал, и той бе много млад, но Утър умираше и беше абсолютно необходимо този, който ще го наследи, да е от кръвта на древната кралска династия. А сега Артур е на върха на славата си, обичан и почитан, и дори с всичката мощ на Авалон зад себе си, Гуидиън никога не би могъл да му отнеме трона.
— А откъде ти дойде на ума, че аз съм способен да победя Артур и да му отнема Екскалибур? Та нали още щом опитам нещо подобно, хората му ще ме насекат на парчета? — попита Аколон. — Няма място на този свят, където бих могъл да го изненадам неохраняван — верните му рицари бдят над него ден и нощ.
— Така е — каза Моргана. — Затова и ти няма да се сражаваш с него в този свят. Има и други светове, далеч от този, който познаваш, и там някъде ти ще можеш да му отнемеш Екскалибур, който той отдавна няма право да носи, както и магическата ножница, която досега го е пазила от всяко зло. Остане ли обезоръжен, той не е по-добър воин от останалите. Нерядко съм виждала как приятелите му — Гауейн, Ланселет и Гарет — го повалят на земята по време на турнирите. Без Екскалибур Артур ще е лесна плячка. Не е кой знае колко умел, а и досега не му се е налагало да бъде — с този меч и тази ножница. А щом Артур умре…
Моргана спря, защото гласът й затрепери. Знаеше добре, че проклятието, което постига всеки, посегнал на своя плът и кръв, ще застигне и нея — същото проклятие, от което успя да опази Аколон. Най-сетне си наложи да продължи по-спокойно:
Щом Артур умре, най-близка наследница на трона оставам аз, едноутробната му сестра. И аз ще управлявам — като владетелка на Авалон, а редом с мен и ти — като мой съпруг и върховен военачалник. Вярно е и друго — че ще дойде време и ти да бъдеш предизвикан на двубой и да загинеш, както Кралят-елен загива в схватка с младия елен… Но преди да настъпи този ден, ти ще седнеш на трона заедно с мен.
Аколон въздъхна.
— Никога не ми е минавало през ума, че мога да стана крал. Но ако ти ми заповядаш, лейди, аз ще се подчиня на волята на Богинята — и на твоята воля. Все пак — как ще предизвикам Артур на двубой и как ще му отнема меча?
— Ще го сториш, разбира се, с моя помощ. Та за какво друго съм се обучавала толкова дълги години в магическото изкуство, защо те избрах да служиш заедно с мен като жрец на Богинята? Има и други, по-висши сили, които ще ни помогнат в предстоящото изпитание.
— За онези магически светове ли говориш? — попита шепнешком Аколон. — Не те разбирам.
„Нищо чудно — и аз самата не разбирам нито думите, нито намеренията си“, каза си Моргана. Чувстваше само, че съзнанието й постепенно се замъглява и мислите й губят последователност, че изпада в онова състояние, в което може да бъде проводник на властна магия. „Сега трябва изцяло да се доверя на Богинята и да я оставя да ме води — и не само мен, но и този, който стои тук до мен и е определен да отнеме Екскалибур от ръцете на Артур“.