Въпреки ироничните й размисли, когато накрая епископът призова да се помолят за мъртвите, Моргоуз установи, че се е насълзила. Лот още й липсваше — липсваше й циничната му жизнерадост и уважението, което неизменно й засвидетелстваше — какъвто и да беше покойният, бе оставил и четирима сина, и четиримата — чудесни момчета. Гауейн и Гарет бяха коленичили също наблизо, сред членовете на кралското семейство — Гауейн, както винаги, бе колкото възможно по-близо до Артур, а Гарет — редом с младия си приятел Увейн. Моргоуз бе забелязала, че Увейн нарича Моргана „майко“, бе забелязала и прояви на искрено майчино чувство у племенницата си — а досега бе считала Моргана за неспособна на такава привързаност.
Кралското семейство и свитата на Артур заизлизаха, сред шумолене на скъпи одежди и тих звън на мечове и ножници, и застанаха пред църквата Гуенхвифар беше може би прекалено отслабнала, но все така красива, с дългите си златни плитки, които падаха чак до великолепния златен колан на роклята й. Артур бе не по-малко внушителен — Екскалибур висеше както винаги на кръста му, все в същата поизлиняла ножница от червено кадифе, както и преди двадесет години. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар е можела спокойно да му избродира нова ножница през всичкото това време.
Галахад коленичи пред краля. Артур пое един меч от ръцете на Гауейн и каза:
— На теб, моя скъп племенник и осиновен син, дарявам този меч — и кимна на Гауейн, който закопча колана с меча на стройната талия на младия човек. Галахад вдигна очи, усмихна му се съвсем по момчешки и каза ясно, така че го чуха всички наоколо:
— Благодаря ти, кралю мой. Да даде Бог да вадя този меч само за да ти служа.
Артур постави двете си ръце върху главата на Галахад и каза:
— С радост те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса, Галахад, и те провъзгласявам за рицар. Бъди винаги верен и честен, вади меча си само в защита на трона и на правото дело.
После помогна на момчето да стане, прегърна го и го целуна. Гуенхвифар също целуна Галахад, а после кралят, кралицата и тяхната свита тръгнаха към мястото, определено за турнира, сподирени от всички останали.
Моргоуз вървеше между Моргана и Гуидиън, а Уриенс, Аколон и Увейн бяха непосредствено зад тях. Турнирното поле беше украсено с арки от зеленина, със знаменца и панделки, а уредниците на игрите размерваха площта, на която щяха да се сражават участниците. Моргана видя как Ланселет прегърна Галахад и му даде един малък, чисто бял щит. Моргоуз попита:
— Ще се сражава ли днес Ланселет?
Аколон отвърна:
— Мисля, че не. Чух, че той ще бъде главен церемониал майстор; достатъчно често е бил победител в досегашните турнири. А между нас казано, не е и толкова млад. Би било доста унизително за рицаря на кралицата да бъде свален от коня от някой едва-що посветен младок. Чувал съм, че Гарет го е побеждавал неведнъж, а един път и Ламорак се е оказал по-добър…
Моргоуз каза с усмивка:
— Ламорак постъпва добре, като не се хвали с тази победа — малко мъже биха устояли да не разправят, на когото срещнат, че са победили на турнир самия Ланселет!
— Мисля — каза тихо Моргана, — че повечето от по-младите рицари биха страдали ако знаят, че Ланселет не е вече непобедим. Той винаги е бил техен идол.
Гуидиън се изкиска:
— Искаш да кажеш, че младите елени не желаят да предизвикат на двубой стария крал?
— Мисля дори, че и повечето от старите рицари не искат да го сторят — каза Аколон. — А що се отнася до младите, малко от тях имат достатъчно опит и сили, за да се справят с него. Ако се опитат, Ланселет все още има на какво да ги научи.