Артур се изправи. Очевидно той също бе притеснен, но гласът му прозвуча ясен и спокоен:
— Да, племеннико?
— Чувал съм, че на такива турнири е обичайно кралят да позволи необявено предварително предизвикателство. Сега аз призовавам на двубой сър Ланселет!
Моргоуз си спомни как Ланселет веднъж бе казал, че такива двубои са проклятието на живота му; нямаше млад рицар, който да не мечтае да излезе срещу защитника на кралицата. Артур отвърна сериозно:
— Да, има такъв обичай, но аз не мога да ти отговоря от името на Ланселет. Ако той приеме твоето предизвикателство, аз няма да се противопоставя, но ти трябва да се обърнеш към него и да приемеш неговия отговор.
Моргоуз промърмори:
— Проклетото му хлапе! През ум не ми минаваше какво е намислил… — но на Моргана й се стори, че идеята всъщност й харесва.
Излезе вятър и вдигна прашни вихрушки по напечената от лятното слънце арена. Гуидиън закрачи през прахоляка към другия край на арената, където седеше Ланселет. Моргоуз не можа да чуе думите, които си размениха, но Гуидиън се обърна към публиката и извика гневно:
— Лордове, рицари! Дълг на този, който е считан за най-добър сред вас, е да приеме предизвикателството на всеки новодошъл! Кралю, настоявам Ланселет да приеме двубоя или да ми отстъпи титлата си! Отговори, кралю, защо Ланселет е считан за пръв сред твоите рицари — заради своята сила и смелост или заради някакви други заслуги?
— Иска ми се — каза Моргоуз, — синът ти да беше по-малък, та да изяде един хубав пердах, Моргана!
— Защо обвиняваш него? — отвърна Моргана. — Защо не виниш Гуенхвифар, която поставя мъжа си в такова положение? Няма човек в това кралство, който да не знае, че тя обича Ланселет, и все пак никой не подвиква подир нея „вещица“ или „развратница“!
Долу, на арената, Ланселет бе станал от мястото си. Той отиде при Гуидиън и с премерено движение го удари през устата с ръкавицата си:
— Сега вече имам повод да те накажа за злия ти език, млади Гуидиън! Ще видим кой ще се откаже пръв от двубоя!
— За това съм дошъл — отвърна Гуидиън. Не личеше да е впечатлен нито от думите на Ланселет, нито от удара, въпреки че по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. — Дори ти отстъпвам правото на първа кръв, сър Ланселет. Редно е да се съобразя с годините ти.
Ланселет каза няколко думи на един от помощниците си, който веднага зае мястото му на главен церемониалмайстор. По трибуните се разнесе шум и ропот, докато Ланселет и Гуидиън взеха мечовете си и се упътиха към трибуната, където седеше кралят, за да се поклонят пред него преди започване на двубоя, както изискваше обичаят. Моргоуз мислеше: „Ако сред всички тези хора има дори един, който да не е убеден, че двамата са баща и син, то той трябва да е много зле със зрението“.
Двамата мъже, с лица, вече скрити от наличниците на шлемовете, издигнаха мечовете си, обърнати един към друг. Бяха почти еднакви дори и на ръст — единствената разлика между тях беше в доспехите. Ризницата на Ланселет беше стара, нагръдникът доста очукан от многобройни удари, а снаряжението на Гуидиън беше ново-новеничко, блестящо, без драскотина. Те закръжиха бавно по арената, след това се спуснаха светкавично един срещу друг и ударите се посипаха с такава бързина, че Моргоуз вече не можеше да ги следи. Очевидно беше надмощието на Ланселет над по-младия мъж. Той реши да го използва веднага и нанесе мощен удар, който засегна странично шлема на Гуидиън. Силата на удара беше толкова голяма, че Гуидиън залитна, загуби равновесие и се просна с цялата си дължина в прахта. Ланселет отпусна меча си и веднага отиде да помогне на противника си да се изправи. Моргоуз не можа да чуе точно думите му, но бяха очевидно шеговити и добронамерени — нещо от рода на „Стига ли ти, хлапе?“
Гуидиън посочи разкървавената китка на Ланселет, която бе успял да докосне с меча си.
— Ти първи проля кръв, сър, а аз — втори. Не искаш ли да изчакаме да видим кой пък ще падне следващия път?
Хората по трибуните започнаха да свиркат и да се възмущават — прието бе такива показни двубои да се прекратяват веднага след като и двамата противници пролеят първа кръв, особено ако се сражават с непритъпени оръжия.
Крал Артур стана.
— Това е празник, двубоят е приятелска среща, а не борба на живот и смърт! Няма да допусна уреждане на сметки тук, освен ако приемете да отнема оръжията ви и да се биете с юмруци и тояги! Продължавайте, ако искате, но ви предупреждавам — стигне ли се до тежко нараняване, и двамата ще бъдете в немилост!
Двамата рицари се поклониха, разделиха се и отново закръжиха един срещу друг на арената, търсейки по-изгодна позиция, от която да нападнат. Двамата връхлетяха едновременно един срещу друг и Моргоуз изохка неволно, ужасена от силата на сблъсъка им. Явно всеки момент единият от двамата щеше да проникне под шлема на противника, да нанесе смъртоносния удар… Един от двамата беше паднал на колене, защитата му отслабваше все повече по шлема валеше град от удари, мечовете бяха заклещени в смъртоносна схватка, този, който бе на колене, се отпускаше все по-близо до земята…