— Е, и какво от това? — прекъсна го нетърпеливо Гарет. — Да не си сънувал в някой кошмар как падам под твоето копие?
— Не, не бива да се шегуваш с това — каза Гуидиън, а Моргоуз имаше чувството, че кръвта в жилите й изведнъж се е превърнала в ледена вода. Видя как Гуидиън се взря в лицето на Гарет и продължи: — Виждал съм те… — той преглътна, сякаш гърлото му се бе свило, та да не може да произнесе ужасните думи. — Виждал съм те да лежиш умиращ пред мен, и винаги знаех, че умираш по моя вина, молех те да проговориш, но ти не казваше и дума…
Гарет сви устни и подсвирна беззвучно. Но веднага потупа весело осиновения си брат по рамото.
— Нямам много вяра на сънища и видения, момче. Пък и никой не може да избяга от съдбата си. Не са ли ти го казвали на Авалон?
— Да — каза тихо Гуидиън. — И ако се случи да паднеш наистина от моята ръка в битка, братко, то това наистина ще е съдба. Но не бих искал да изкушавам съдбата заради един турнир. Зла слука може да насочи ръката ми да нанесе смъртоносен удар… Остави ме на мира, Гарет. Няма да се сражавам днес, пък нека говорят, каквото си щат.
Гарет изглеждаше объркан.
— Прави каквото искаш, момчето ми. Защо не отидеш тогава при майка ни — Ламорак ще се бие на страната на Ланселет.
Той се наведе, за да целуне отново ръка на майка си, и тръгна. Моргоуз, сбърчила чело, понечи да попита Гуидиън какво точно е виждал, но забеляза, че той се взира упорито в земята пред себе си, и се отказа. Вместо това каза само:
— Е, ако ще ми кавалерства един млад придворен, мога ли да те помоля да ми донесеш чаша вода, преди да се върна на мястото си?
— Веднага, майко — отвърна Гуидиън и се запъти към бъчвите с вода.
В очите на Моргоуз последната обща схватка винаги си оставаше някакво размазано, пъстро петно. Главата вече я болеше от силното слънце и тя копнееше всичко да приключи по-бързо. Беше и гладна, а отдалеч се носеше аромата на месо, печено на шиш.
Гуидиън седеше до нея и й обясняваше какво става на арената, въпреки че тя знаеше слабо правилата на боя, пък и не я интересуваха особено. Но пак забеляза, че Галахад се представяше много добре — беше успял вече да свали от седлото двамина ездачи; Моргоуз бе малко изненадана. Но и Гарет винаги й се беше струвал много кротко момче, а сега бе станал наистина страшен воин. Накрая той взе наградата от името на кралските люде, които се биеха под ръководството на Гауейн. Никой не се изненада, когато Галахад взе наградата от името на хората на Ланселет. Обикновено даваха тази възможност на новопосветения рицар. Моргоуз не пропусна да отбележи:
— И ти можеше да спечелиш награда, Гуидиън — но той само се засмя поклати глава.
— Не ми трябва награда, майко. Защо да провалям празника на братовчед ми? А и Галахад наистина се би добре — наградата му е напълно заслужена.
Раздадени бяха и много по-дребни награди, а когато и това привърши, рицарите отидоха при оръженосците си, които първо ги обливаха от главата до петите с вода, а после сменяха дрехите им. Моргоуз отиде с дамите от кралското семейство в една стая, която им беше предоставена, за да оправят роклите и косите си, и да измият прахта и потта от седенето по трибуните.
— Какво мислиш? — попита тя, Моргана. — Успя ли Ланселет да си създаде враг?
— Не — отвърна Моргана. — Не ги ли видя как се прегръщат?
— Бяха досущ като баща и син — отбеляза Моргоуз. — Де да бяха! Лицето на Моргана бе като издялано от камък.
— Прекалено късно е да се говори за това, лельо.
Моргоуз се размисли. „Възможно ли е тя да е забравила, че аз знам кой е истинският баща на детето?“ Но леденото спокойствие на Моргана я принуди да смени темата.
— Да ти помогна ли да си оправиш плитките отзад? — и Моргоуз взе гребена, а Моргана се обърна гърбом към нея. — Мордред — поде тя отново, докато се занимаваше с плитките, — наистина лукавството му е забележително! Успя да си спечели място сред рицарите не само със смелост, но и с хитрост, при това не му се наложи да прибягва до роднинските си връзки с краля. Добре са го нарекли саксонците! Но наистина не знаех, че се сражава толкова добре. Несъмнено успя да стори тъй, че появата му да се запомни. Вярно, че наградата бе дадена на Галахад, но всички говорят само за Мордред.
Приближи се една от придворните дами на кралицата.
— Лейди Моргана, наистина ли сър Мордред е твой син? Не знаех, че имаш дете…
Моргана отвърна спокойно:
— Бях много млада, когато го родих, и Моргоуз го осинови веднага. Самата аз бях почти забравила, че съм го родила…
— А сега сигурно много се гордееш с него! Толкова е красив! Също като Ланселет! — продължи жената със светнали очи.