Нямаше нищо подобно, разбира се. Просто хората от Древния народ познават така добре горите, че могат да се сливат с дърветата и сенките този ден и аз бях една от тях, използвах наученото на Авалон — и когато Артур се остави да бъде отведен от свитата си, полуприпаднал от дългото преследване, с наново разтворили се рани, аз се сбогувах с гребците на Авалон качих се на коня и потеглих — този път към Тинтагел. Когато най-сетне стигнах, дълго време изобщо не се интересувах какво става в Камелот, защото бях много болна, толкова болна, че едва оживях.
До днес не съм разбрала от какво боледувах всъщност. Знам само едно — лятото клонеше към края си, листата на дърветата се ронеха, а аз все още лежах в леглото — за мен се грижеха прислужниците, които заварих в Тинтагел — и ми беше все едно дали ще се привдигна някога от постелята. Понякога имах треска, но не много силна, а изтощението ми бе тъй голямо, че не можех да седна в леглото, за да се нахраня. Мрак тежеше върху мислите ми — не ме интересуваше ще живея ли, или ще умра. Прислужниците — някои от тях помнех още от детските си години — бяха убедени, че съм омагьосана. В известен смисъл може би са били прави.
Херцог Марк прати вестоносец, който ми предаде почитанията му. Казах си, че той не би посмял да се изправи срещу Артур, а сигурно мисли, че съм тук по заръка на брат си. Сега вече нямаше да се осмели да претендира за тези земи, макар че ги имаше за свои. Преди година бих се присмяла на властта на Артур, може би дори щях да се опитам да привлека херцог Марк на своя страна, за да оглави армия, която да свали Артур от трона. Нещо подобно ми мина дори и сега през ума; но Аколон беше мъртъв, нищо вече нямаше значение… Екскалибур бе в ръцете на Артур… Ако Богинята не желаеше това да е така, тя сама щеше да му го отнеме. Аз се бях провалила. Вече не бях жрица…
… Струва ми се, че от това страдах най-много. Бях се провалила, не съумях да сторя за Авалон това, което исках, защото Богинята не ме подкрепи. Силата на Артур, свещениците и предателя Кевин бе надвила вълшебството на Авалон — сега вече не бе ми останал никой.
Никой. Никой. Не можех да престана да скърбя за Аколон, а и за детето, което изтръгнах като нежелано бреме от утробата си. Скърбях и за Артур, когото също бях загубила завинаги. Сега той ми бе заклет враг. Колкото и да е невероятно, липсваше ми дори Уриенс, измъчваше ме дори споменът за живота ми в Уелс — защото единствено там бях намерила поне малко покой.
Всички, които обичах на този свят, бяха загубени за мен — бях ги пропъдила, смъртта ми ги бе отнела или ги бях убила със собствените си ръце. Нямаше я Игрейн, Вивиан беше убита и сега тялото й почиваше при свещениците, във властта на техния Бог — който за мен бе бог на мрака и смъртта. Аколон, когото сама бях посветила за жрец, който трябваше да поведе последната битка срещу свещениците на Христос, също загина. Артур беше мой враг; Ланселет също ме мразеше и се боеше от мен, и сама съзнавах, че омразата му не е неоснователна. Гуенхвифар изпитваше ужас от мен. Илейн си бе отишла… Мразеше ме дори Увейн — единственият син, когото бях имала. Никой на този свят не го беше грижа дали съм жива или мъртва, затова и на мен ми беше все едно…
Отрониха се и последните есенни листа. Страховитите зимни бури вече блъскаха стените на Тинтагел, когато един ден в стаята ми дойде една прислужница и ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види.
— Дошъл е дотук в такова време? — Хвърлих поглед през прозореца. Дъждът се лееше неспирно от сивото, мрачно небе. Сива и мрачна беше и душата ми. Кой ли бе този пътник, добрал се дотук през дъжда и вихъра? Беше ми все едно.
— Кажи му, че херцогинята на Корнуол не приема никого, и го отпрати.
— Да го изхвърля в дъжда, в такава нощ?
Учудих се, че жената се осмелява да протестира — повечето от тях се бояха от мен, защото вярваха, че съм магьосница — не се опитвах да разсея заблудата им. Но тя беше права — когато в Тинтагел царуваше отдавна загиналия ми баща, а после и Игрейн, тук никога не се отказваше подслон на странник… Затова й казах:
— Нека пътникът бъде посрещнат както подобава на положението му. Нареди да го нахранят и да му приготвят легло. Но кажи, че съм болна и не мога да го приема.
Прислужницата излезе, а аз продължих да се взирам навън — в дъжда и мрака. Чувствах студения полъх на вятъра през процепите на прозореца и се опитвах отново да изпадна в обичайното си състояние на блажено забвение. Но след малко вратата се отвори отново — прислужницата се връщаше. Изправих се рязко в леглото, пламнала от гняв — това бе първото чувство, което изпитвах от много седмици насам.