Рейвън се усмихна тъжно. После взе факлата от ръката на Моргана и я угаси. Стаята потъна в мрак и сега Моргана видя през процепите в старите стени далечния отблясък на светкавица. Цареше тишина; после отдалеч долетя и грохотът на гръмотевица.
— Не съм сънувала, Моргана. Бурята наистина идва и аз се страхувам. Ти си много по-смела от мен. Живяла си във външния свят и си познала истинската скръб, не си била цял живот заобиколена от сънища… А сега аз съм длъжна да напусна тези стени и да наруша мълчанието си… И ме е страх…
Моргана легна до Рейвън и придърпа завивката и към себе си. Хвана ръката на Рейвън, за да спре треперенето й. Лежеше, заслушана в дишането на другата жена, и си спомняше вечерта, когато доведе Нимю тук, спомняше си как Рейвън дойде да я посрещне… „Защо сега ми се струва, че тази е най-вярната обич от всички, които съм познала?“ Тя държеше Рейвън в прегръдките си и я успокояваше, а главата на старата пророчица почиваше на рамото й. Изведнъж гръмотевица удари съвсем наблизо и ги стресна, изтръгна Рейвън от унеса й и тя зашепна:
— Виждаш ли какво става?
— Тихо, мила — това е обикновена буря, нищо повече.
В същия момент дъждът заплющя, а с него в стаята нахлу и леден полъх. Думите замръзнаха на устните им. Продължиха да лежат в мълчание, хванати здраво за ръце. „Но това е просто буря“, опитваше се да се убеди Моргана. Въпреки усилията й ужасът на Рейвън се предаваше и на нея, и тя също почувства, че започва да трепери.
„Страшна буря ще връхлети от небесата и ще разруши Камелот, ще разбие мира, който Артур извоюва за тази земя…“
Моргана се опитваше да погледне в бъдещето, но тътенът на гръмотевиците разбъркваше мислите й. Най-сетне се примири и остана да лежи до Рейвън, като си повтаряше отново и отново: „Това е само буря, дъжд, вятър и гръмотевици — буря, а не гневът на Богинята…“
Мина много време, докато затихне бурята. Светът, в който се събуди Моргана на другата утрин, бе сякаш току-що измит. Небето беше бледо, но безоблачно. Водни капки блещукаха по всяко листо, стичаха се по всеки стрък трева — чисто измитият свят не бе още изсъхнал. Ако бурята, която Рейвън бе видяла, наистина връхлетеше върху Камелот, дали след нея светът щеше да е също тъй красив? Моргана бе по-скоро убедена в противното.
Събуди се и Рейвън и се взря в Моргана с широко отворени, ужасени очи. Моргана проговори с обичайния си спокоен и практичен тон:
— Трябва веднага да отидем при Ниниан, а след това до езерото — преди да е изгряло слънцето. Ако наистина ни заплашва гневът на Богинята, трябва да разберем какво да очакваме и защо.
Рейвън изрази мълчаливо съгласието си, но когато се облякоха и тръгнаха да излизат, тя докосна плахо ръката на Моргана:
— Ти върви при Ниниан — прошепна тя, насилвайки гласа си, който все така отказваше да й се подчинява. — Аз ще доведа Нимю… Тя също е част от това, което предстои…
За миг Моргана се стресна и дори понечи да възрази; сетне хвърли поглед към бързо просветляващия хоризонт и излезе навън. Може би Рейвън бе видяла в ужасния си сън и причината, поради която Нимю бе доведена тук и бе живяла досега недокосната от човешки взор. Припомняйки си деня, в който Вивиан й съобщи каква е нейната мисия, Моргана си каза: „Горкото момиче!“ Но такава е волята на Богинята, а всички ние сме в нейни ръце… Вървеше мълчаливо през мократа от дъжда овощна градина. Сега забеляза, че и тук вече не цари само красота и спокойствие… Вятърът беше оронил цветовете, та й се стори, че сняг е покрил земята; тази есен дърветата нямаше да дадат обилен плод.
„Да, ние можем да обработваме земята и да хвърляме семето в разораната й гръд. Но само от Нея зависи дали семето ще даде плод… Защо се тревожа тогава? Нека бъде Нейната воля…“
Ниниан, току-що станала от сън, изгледа Моргана, сякаш се усъмни, че е полудяла. Не, тя наистина няма призвание за жрица, мислеше си Моргана — Мерлин беше прав, като ми каза, че са я избрали единствено защото е дъщеря На Талиезин. Дойде време да престанем да се самозалъгваме — трябва да се знае веднъж завинаги коя е истинската Повелителка на Авалон. Аз трябва да заема полагащото ми се място. Не й се искаше да обижда Ниниан, нито пък да проявява властолюбие, не желаеше да отнеме силата от ръцете на младата жена. Достатъчно Власт бе имала през живота си… Но нямаше друг изход. Коя истинска жрица, коя истинска избраница на Богинята би проспала вика на Рейвън тази нощ? Все пак тази жена бе преминала необходимите изпитания и Богинята не беше я отхвърлила. Какво ли бе нейното предопределение?
— Казвам ти, Ниниан, и аз, и Рейвън знаем, че още днес, преди да изгрее слънцето, трябва да погледнем в огледалото!