Кевин никога не беше виждал Нимю. Единствено нея не бе срещал никога на Авалон, защото досега тя винаги бе живяла в пълна самота. И както става винаги, когато Богинята иска да накаже някого, Кевин щеше да стигне до унищожението си благодарение на собствената си слабост.
Моргана заговори бавно, стиснала юмруци… Как бе възможно някога да е изпитвала съчувствие към него?
— Ти също ще потеглиш към Камелот, Нимю. Но ще отидеш като племенница на кралица Гуенхвифар и дъщеря на Ланселет. Ще помолиш кралицата да те приеме в свитата си. Ще я помолиш също да не казва никому, дори на крал Артур, че си живяла на Авалон. Ако е необходимо, казвай, че си приела християнството. Там ще срещнеш Мерлин. Той има една голяма слабост — убеден е, че жените се гнусят от него, защото е грозен и сакат. Но за жената, която покаже, че не се бои и не се отвращава от него, за жена, която ще събуди отново мъжествеността у него, той би сторил всичко, би дал дори живота си… Нимю — продължи Моргана, взряна право в уплашените очи на момичето, — ти ще го прелъстиш, ще го подмамиш в леглото си. Ще го привържеш към себе си с такива заклинания, че да стане твой роб — телом и духом.
— А после — попита Нимю, цялата разтреперана, — какво трябва да сторя после? Да го убия ли?
Моргана понечи да отговори, но Ниниан я изпревари:
— Такава смърт би била прекалено бърза и милостива за такъв престъпник като него. Ти трябва да го увлечеш подир себе си, да го омаеш така, че да се съгласи да дойде отново на Авалон. И тук той ще загине със смъртта на прокълнатите — ще понесе наказанието за предателството си в дъбовата гора.
Моргана започна да трепери. Знаеше каква е съдбата на Кевин — трябваше да бъде жив одран, и все още жив щяха да го оставят в разцепен дъб, а цепнатината да запушат със съчки и глина, като оставят отвор, достатъчен, за да може да диша — за да не умре прекалено бързо… Тя сведе глава, за да не забележат ужаса й. Слънцето вече се беше вдигнало над водите на езерото — бели утринни облаци плуваха по небето. Ниниан поде:
— Нямаме повече работа тук. Хайде, майко… — но Моргана освободи ръката си, която Ниниан бе хванала.
— Имаме още много работа. Аз трябва да отида в Камелот, за да разбера какво смята да стори предателя с нашите светини.
Въздъхна, защото се бе надявала, че никога повече няма да напуска бреговете на Авалон, но нямаше друг, който би могъл да извърши необходимото.
Тогава Рейвън протегна ръка към нея. Трепереше толкова силно, че Моргана се уплаши да не падне. После зашепна, а след многогодишното мълчание гласът й напомняше на далечното шумолене на вятър из голите клони на дърветата зиме.
— Аз също трябва да дойда с теб… Такава е съдбата ми — костите ми няма да бъдат положени редом с костите на предшественичките ми на тази свещена земя… Тръгвам с теб, Моргана.
— Не, не, Рейвън — възрази Моргана. — Ти не бива да идваш! Пророчицата не бе напускала Авалон цели петдесет години… Та тя не би могла да преживее пътешествието! Но нищо не можеше да разколебае Рейвън; тя не преставаше да трепери от страх, но настояваше, че е видяла бъдещето си и че е длъжна да тръгне с Моргана, каквото и да стане.
— Но аз няма да тръгна така, както би потеглила Ниниан — в пълния блясък на Велика жрица, в тържествената носилка на Повелителките на Авалон — опитваше се да я разубеди Моргана. — Ще се преоблека като стара селянка както пътуваше Вивиан на времето. Рейвън упорито поклати глава и каза:
— Щом ти пътуваш така, ще съумея да го сторя и аз, Моргана. Моргана изпитваше смъртен ужас — не за себе си, а за Рейвън. Но тъй като разбра, че няма да я разубеди, каза:
— Така да бъде.
Двете се приготвиха за път. Малко по-късно същия ден те напуснаха Авалон по тайния път, докато Нимю потегли в пищен кортеж по големия път към Камелот — както подобаваше на племенница на кралицата. През това време Моргана и Рейвън, целите увити в дрипи като стари просякини, вървяха пеш, по заобиколни пътища, също към престолния град на Артур.
Рейвън се оказа по-издръжлива, отколкото бе предполагала Моргана. Дори докато напредваха бавно по пътя си, ден след ден, с подбити от ходене крака, понякога Рейвън се оказваше по-силната от двете. Просеха за отпадъци от храната във всяко стопанство, покрай което минеха, веднъж дори откраднаха къшей хляб, оставен зад една къща — очевидно за кучето. Случи им се да пренощуват в някаква изоставена сграда, в която още имаше следи от богатството на някогашните й обитатели, но нерядко спяха и в купи сено. И през последната нощ от пътуването им, след като си бяха легнали — притиснати една до друга, за да се топлят, плътно увити в дрипавите си наметала, сгушени в ароматното сено — Рейвън проговори отново.