— От всичко, на което ме учеха на Авалон, най-много обичах музиката, а от Светото писание най-много обичам да чета онзи псалмопевец, който казва да славим Бога с лютня и арфа. А Кевин ми обеща да ми намери арфа, защото не донесох тук своята. Мога ли да го повикам тук, братовчедке?
Гуенхвифар се поколеба, но не можа да устои на нежната усмивка на младото момиче и каза:
— Разбира се, дете мое.
11
Скоро след това дойде Мерлин — „Не“, каза си Нимю, „не трябва да забравям, че той не е вече Мерлин, а само Кевин Арфистът, който предаде Авалон“. Един прислужник носеше неговата „дама“. „Сега той е вече християнин“, продължаваше да мисли Нимю, „и не е задължен да спазва закона, според който непосветен човек няма право да пипа арфата му. Така поне по-лесно си намира помощник“.
Кевин се подпираше на две тояги и така влачеше напред осакатеното си тяло. Въпреки усилието той се усмихна на дамите и каза:
— Кралице, лейди Нимю, ще трябва да си представите как моят галантен дух ви прави поклона, който непокорното ми тяло отказва да изпълни.
Нимю прошепна:
— Моля те, братовчедке, покани го да седне — трудно му е да стои прав дълго време.
Гуенхвифар направи знак на Кевин да седне. За първи път бе доволна, че зрението й изневерява — поне не можеше да вижда ясно уродливото тяло на арфиста. За миг Нимю изпита страх, че помощникът на Кевин може да е от Авалон и да я разпознае, но човекът носеше одежди на дворцов прислужник. Как бе възможно Моргана или старата Рейвън да са виждали толкова напред в бъдещето, та да наредят тя да бъде отглеждана в пълно уединение — и по този начин сега да бъде единствената напълно обучена жрица от Авалон, която Мерлин изобщо не познаваше? Нимю приемаше, че е само пионка в голямата игра на съдбата. Изпратена бе да изпълни мисията си без други оръжия, освен красотата и съхранената си девственост — единствено с тяхна помощ тя трябваше да отмъсти на човека, изменил на Великата богиня.
Нимю взе една от възглавничките, поставени на нейния стол, и отиде да я подложи под ръката на Мерлин. Костите му направо стърчаха под кожата, а когато тя докосна лакътя му, изпита чувството, че подутите му стави направо горят. За миг я обзе съчувствие и тя се възбунтува срещу това, което трябваше да стори.
„Богинята сигурно ще може да си отмъсти и сама! Та този човек е страдал и страда достатъчно много и сега! Богът на християните е страдал продължение на един ден на кръста, а Кевин е като разпънат на кръст за цял живот в това обезобразено тяло!“
И все пак — имаше хора, изгорели на кладата за вярата си, които не бяха се пречупили и не бяха предали Мистериите. Нимю си наложи да бъде твърда. Обърна се към Мерлин и поде със сладък глас:
— Господарю Мерлин, би ли посвирил на арфата си за мен?
— За теб, лейди — отвърна с богатия си, плътен глас Кевин, — ще свиря колкото и каквото желаеш, и бих искал да съм като онзи древен бард, който можел да накара с музиката си дърветата да танцуват!
— О, не — отвърна Нимю с присмехулна гримаса. — Какво ли бихме сторили, ако тук нахлуят танцуващи дървета? Цялата зала ще потъне в пръст и после прислужничките на кралицата ще трябва да тичат с метли и парцали да я чистят. Нека дърветата си седят там, където им е мястото, а ти ми попей.
Мерлин придърпа арфата към себе си и засвири. Нимю се бе разположила в нозете му, на пода, вперила големите си очи в лицето му. Погледът, който Мерлин отправяше от време на време към девойката, напомняше на кралицата начина, по който голямо куче следи господаря си — предано и с обожание. Гуенхвифар приемаше това чувство като нещо естествено. Тя самата цял живот бе обект на преклонение, затова и погледът на Кевин не я накара да се замисли — това бе естествената дан, която мъжете плащаха на женската красота. Може би беше редно да поговори все пак с Нимю — момичето бе младо и можеше да се главозамае. Наистина, как бе възможно да седи толкова близо до този грозник и да не откъсва поглед от него?
Гуенхвифар бе леко озадачена от нещо в поведението на Нимю. Пълното съсредоточаване на момичето сякаш не се дължеше просто на удоволствието от великолепната музика. Не беше и непрестореното възхищение на младо и наивно момиче пред един зрял и опитен мъж. Не, не беше и предизвикано от внезапно лумнала страст — такова нещо Гуенхвифар би почувствала веднага и до известна степен би проявила разбиране — нали тя самата знаеше отлично как внезапно връхлита любовта и помита всичко по пътя си! Любовта я бе пронизала като светкавица и бе разрушила мигновено всякакви надежди, че бракът й с Артур би могъл да бъде щастлив. Да, нейната любов бе като проклятие, но тя знаеше от самото начало, че двамата с Ланселет не биха могли да се противопоставят на властта й. Затова бе свикнала да живее с мъката си — и би разбрала Нимю, ако и на нея се бе случило нещо подобно, колкото и неподходящ обект за страст да й се виждаше Мерлин. Но тук имаше нещо друго — Гуенхвифар не можеше да разбере какво точно и това я безпокоеше.