„Ако му се отдам по пълнолуние, тогава жизнените сили при двама ни ще са в прилив — тогава той ще пожелае това, което желая и аз и двамата ще се слеем в едно цяло…“ Желаеше го до болка, копнееше да бъде докосвана от чувствителните му ръце, да чувства топлината на дъха му. Тялото й агонизираше в мъчителен глад и тя разбираше, че това отчасти е отражение на неговата неудовлетворена страст. Магическата връзка, изкована от самата нея между двамата, я караше да се измъчва от неговото страдание.
„Когато потокът на живота е най-буен, под пълната луна, тогава Богинята ще приеме любимия си…“
Това, което щеше да стане между тях, не бе чак толкова невероятно. Тя бе дъщеря на рицаря на кралицата, на най-близкия приятел на краля. Кевин бе Мерлин Британски, но за разлика от християнските свещеници, той имаше правото да се жени. Придворните щяха да се радват, ако се заговореше за сватба между такива високопоставени особи, макар че някои дами сигурно щяха да се възмутят при мисълта, че тя ще отдаде нежното си тяло на мъж, който в очите им бе урод. Артур сигурно бе наясно, че след това, което бе сторил, Кевин не би могъл да се върне на Авалон — но независимо от това той си запазваше мястото на кралски съветник. Беше и съвършен музикант. „Би имало място за нашето щастие… Под светлината на пълната луна ще зачена от него… И ще нося детето му с радост! Та той не е роден в този чудовищен вид — уродството му се дължи на мъките, понесени от него още като дете. Би могъл да има прекрасни деца…“ Нимю се опита да възпре мислите си, уплашена от буйния им поток. Не, не биваше да се заплита в собствените си мрежи. Трябваше да се въздържа, макар че изпълващата се луна караше кръвта във вените й да кипи, трябваше да понася агонията на отричането. Трябваше да чака, да чака…
А бе го очаквала толкова години… Бе очаквала магията на мига, в който отстъпваш пред властния порив на живота. Жриците на Авалон познаваха този повик — всяка от тях го бе чувствала, когато лежаха в полята, в нощта на Белтейн, когато призоваваха Богинята и тя се въплъщаваше в телата и сърцата им… Но има и по-силна магия, и тя идва от съхранението на силата — от заприщването на потока. Нещо подобно имаше при християните — когато настояваха посветените на Христа девици да живеят далеч от света, та в тях да гори с по-висок пламък неизчерпаната жизнена сила. Отреклите се от плътта техни свещеници трябваше да съсредоточат всички сили на живота и съзнанието си в служба на вярата. Такава бе властта на отречението — и Нимю я бе чувствала във всеки жест на Рейвън — Рейвън, която никога не проговаряше за нещо обикновено, ежедневно, и затова пожелаеше ли да отприщи силата си, тя бе непобедима. Нимю често се бе чудила в усамотението си в храма, когато й забраняваха да се вижда с останалите момичета или да изпълнява с тях обичайните ритуали, когато чувстваше нерядко, че във вените й напира такава сила, че понякога избухваше в истеричен плач или изскубваше кичури от косата си и издираше с нокти лицето си… Беше се чудила защо са я отделили така, защо тъкмо тя трябва да понася ужасното бреме на самотата, без никога да изпита облекчение. Но бе се доверила на Богинята и на учителите си, и затова сега те на свой ред й бяха поверили тази задача.
Бе като съд, зареден с енергия, като някоя от свещените реликви, докосването до които е равносилно на смърт за непосветените, и цялата тази власт, насъбрала се у нея през дългите години на обучението й, сега щеше да й помогне да плени Мерлин. Но трябваше да се чака. Луната трябваше да се изпълни и отново да започне да намалява. Щеше да действа, когато владее другата страна на Луната — не под знака на плодородието, а на безплодието — не в името на живота, а на тъмната магия, по-стара от живота.
Мерлин също знаеше това — бе чувал старото поверие за проклятието на тъмната луна, за знака на безплодието… Трябваше да е напълно обезумял, та да не се зачуди защо тя го отблъсва при прилива, а го приема при отлива. Все пак Нимю имаше едно предимство — той никога не бе я виждал на Авалон значи не можеше да предположи, че тя също е обучавана в древната мъдрост. Но вълшебството, което ги свързваше, течеше в две посоки, и може би той щеше да прочете мислите й? Длъжна бе да се пази, та той да не проникне в съзнанието й и да долови тайните й кроежи.
Вече бе измислила как да го привърже още по-силно към себе си. Щеше да го помоли да й разкаже за детството си, да й разкаже как е бил обезобразен тъй жестоко. Проявеното съчувствие създаваше неразрушима връзка. Нимю знаеше как точно ще го докосне с върха на пръстите си… И отчаяно съзнаваше, че търси начин да е близо до него не за да осъществи плановете си, а за да задоволи неутолимия глад, който изпитваше по неговата близост.