— Не знам как ще намеря сили да чакам…
— Аз също — промълви Нимю. Думите й наистина излизаха направо от сърцето.
„О, да можеше вече всичко да е свършено…“
Нямаше да има луна. Но след три дни, точно два часа след залез-слънце, лунната фаза се сменяше; тя винаги чувстваше отлива като болест в кръвта си, като че ли самият живот изтичаше от вените й. Тези три дни Нимю прекара в стаята си. На кралицата каза, че е болна — и това съвсем не бе далеч от истината. През цялото време стоя в пълна самота, без да изпуска арфата на Кевин от ръцете си — с всеки миг невидимата нишка, която ги свързваше, ставаше все по-силна и по-силна.
Прокълнато време беше това; Кевин го знаеше не по-зле от нея, но бе така заслепен от страстта си и от нейното обещание, че му беше все едно.
Най-сетне наближи нощта на тъмната луна. Нимю почувства това с всяка фибра на тялото си. Беше си приготвила билкова отвара — изпиеше ли я, щеше да отложи месечното си кървене. Не искаше видът на кръвта да го отблъсне — а можеше и да му припомни забраните, които се спазваха безусловно на Авалон. Наложи си да не се замисля за това, което предстоеше да се случи с тялото й — всъщност си беше точно такава уплашена девственица, на каквато мислеше, че се преструва. Може би така щеше да е по-добре — поне сега нямаше да лъже. Можеше съвсем искрено да се държи като момиче, което се отдава за първи път на мъжа, когото обича и желае. А това, което щеше да се случи после, не зависеше от нея — тъй повеляваше Богинята.
Денят й се стори безкраен. Никога дърдоренето на придворните дами не й се беше струвало толкова глупаво и досадно. Настъпи следобедът. Нимю така и не събра сили да попреде с останалите. В замяна на това донесе арфата, която Кевин й беше подарил, посвири и пя на дамите. И това не беше лесно — трябваше много да внимава, за да не изпее някоя песен от Авалон, а все те се натрапваха в съзнанието й. Колкото и дълъг да бе денят, слънцето най-сетне започна да клони към залез. Нимю се изми и напръска тялото си с ароматна вода. На вечеря седна близо до Гуенхвифар в голямата зала, но само ровеше храната си. Дразнеше я начина, по който се хранеха всички на трапезата, дразнеха я кучетата, които се щураха под масата. От мястото си виждаше Кевин, седнал сред кралските съветници. До него седеше отецът, който изповядваше повечето от дамите. Беше й досаждал нееднократно. Все я питаше защо не търси духовни напътствия, а когато Нимю най-сетне каза, че няма нужда от такива, я изгледа като последна грешница.
Кевин. Още чувстваше жадните му ръце на гърдите си, а погледът, който той й отправи, говореше — стори й се, че всички би трябвало да чуят думите му.
„Тази нощ. Тази нощ, любов моя. Тази нощ“.
„О, Богиньо, как мога да причиня това на мъжа, който ме обича, който постави душата си в ръцете ми… Дала съм клетва. Трябва да изпълня това, което се заклех да сторя — инак ще бъда предателка, също като него“.
Двамата се срещнаха за миг на излизане от залата. Придворните дами на кралицата вече се бяха отправили към стаите си. Кевин каза бързо и много тихо:
— Скрил съм и твоя, и моя кон в гората, близо до крепостната врата. По-късно… — гласът му изневери — по-късно тази нощ ще заминем, накъдето пожелаеш, повелителко моя.
„Но ти не знаеш накъде искам да те отведа“.
Късно беше. Връщане назад нямаше. Нимю отвърна, просълзена въпреки волята си:
— Обичам те, Кевин — и разбра, че говори истината. Сама бе свързала сърцето си с неговото така, че вече мисълта да бъде далеч от него й се струваше непоносима. Тази нощ дори въздухът трептеше от вълшебство. Възможно ли бе другите да не забелязват мрачния ореол, който я обгръщаше?
Трябваше да убеди останалите, че излиза от замъка по някаква разбираема причина. Спомена пред дамите, с които спеше в една стая, че е обещала да приготви лекарство против зъбобол на жената на един от шамбеланите. Предупреди ги, че сигурно ще се забави. Сетне взе най-плътното и тъмно наметало, което можа да намери, привърза крадешком малкия сърповиден нож на кръста си под роклята, като го пъхна в едно малко джобче, което бе пришила отвътре специално за него. Каквото и да станеше, Кевин не биваше да го види.
„Ако не отида на уреченото място, това ще разбие сърцето му“, мислеше тя, „и никога няма да разбере какъв късмет е имал…“
Навън цареше дълбока тъмнина. В крепостния двор не се виждаха дори сенки. Нимю трепереше, докато опипваше с крак стъпалата. Донякъде й помагаше съвсем слабата звездна светлина. След малко тъмнината се сгъсти още повече и някъде близо до себе си тя чу пресипналия от вълнение глас на Кевин:
— Нимю?
— Аз съм, скъпи мой.
„Кое е по-лошо — да наруша клетвата си пред Авалон или да лъжа така пред Кевин? И двете — нима лъжата може да бъде добра?“