Той докосна рамото й. Ръката му беше гореща и дори само от докосването нейната кръв също закипя. Двамата бяха неспасяемо пленени от вълшебството на мига. Той я поведе извън крепостните стени, надолу по хълма, по-висок от другите хълмове наоколо — затова и някога римляните го бяха избрали, за да построят там старото укрепление Камелот. През зимата тук течеше рекичка и почвата бе мочурлива, но сега земята бе суха и обрасла с гъста растителност, като всяко тресавище през лятото. Двамата навлязоха в една горичка.
„Майко, Богиньо, винаги съм знаела, че когато трябва да се разделя с девствеността си, това ще се случи в благословената от теб гора… Но не съм мислила, че ще е под знака на тъмната луна…“
Кевин се обърна към нея, притисна я към себе си и я целуна. Нимю имаше чувството, че тялото му наистина гори. Той разстла наметалата им на земята и я притегли да легне до него. Разкривените му пръсти така трепереха, че той не бе в състояние да се справи с връзките на роклята й. Наложи се тя да ги развърже сама. Той проговори, а в тона му имаше следа от обичайната горчивина:
— Добре, че няма луна, та да не се уплашиш от обезобразеното ми тяло…
— Нищо твое не може да ме отблъсне, любов моя — прошепна тя и протегна ръце към него. Вярваше искрено в думите си. Беше паднала в плен на собствените си заклинания — този мъж беше неин с цялата си същност, но и тя бе изцяло и завинаги негова. И въпреки всички свои вълшебства и тайни умения бе искрено неопитна. Напиращата му мъжественост я накара да трепне и да се отдръпне уплашено. Кевин започна да я целува, да й шепне успокояващо, да я гали, а тя все по-ясно чувстваше тъмния пламък на лунния отлив, тежкия мрак на часа на черната магия. В мига, когато силата на мрака достигна апогея си, тя го привлече към себе си. Знаеше, че ако отлага повече, новата луна ще изгрее на небето и тогава властта й ще отслабне.
Кевин шепнеше, усетил страха й:
— Нимю, Нимю — любов моя… Досега не си познала мъж — и ако пожелаеш, мога да ти доставя удоволствие, без да отнема девствеността ти, щом се боиш толкова…
Идеше й да заплаче — той бе луд от желание, цялото му тяло се стремеше да се слее с нейното, и въпреки това намираше сили да се съобрази с нея… Нимю изплака:
— Не! Не, искам те — и се притисна отчаяно към него. Сама го въведе в себе си и посрещна почти с радост внезапната болка — и болката, и бликналата кръв, и неговата възбуда, достигнала върха си, я доведоха почти до лудост. Беше се вкопчила в него, задъхана, а стенанията й превръщаха страстта му в изстъпление. И тогава, във върховния момент на сливането, тя се отдръпна, отблъсна го от себе си, и го остави да се моли, задъхан, забравил всичко, освен отчаяната нужда да бъде в тялото й. После прошепна:
— Закълни се! Закълни се, че си мой!
— Кълна се! О, не мога повече… не мога… Остави ме…
— Чакай! Мой ли си? Закълни се! Кажи го още веднъж!
— Кълна се, заклевам се в душата си…
— Кажи го трети път — ти си мой…
— Аз съм твой! Заклевам се!
В същия миг Нимю почувства тръпката на ужас, която разтърси тялото му. Беше осъзнал какво се е случило, но все още бе в плен на лудата си страст — продължаваше да се движи в нея, задъхан, повлечен от отчаяние, стенещ сякаш от непоносима болка — и в самия миг, когато приливът смени отлива се отпусна върху покорното й тяло и семето му се изля в утробата й.
Той продължи да лежи неподвижно, като мъртъв, а тя започна да трепери. Дъхът й беше пресеклив и едва сега почувства колко страшно е изтощена. Не изпитваше блаженството, за което бе чувала да говорят. Вместо това се чувстваше победителка — удоволствието от триумфа й се стори далеч по-завидно от любовното щастие. Да, магията бе около тях. Нимю беше успяла — Кевин бе неин роб — тя владееше духа му, бе господарка на най-съкровената му същност. Плъзна ръка надолу, за да се убеди, че семето му се бе смесило с кръвта на загубената й девственост точно в часа, когато се обръща луната. Тя натопи пръст в кървавата течност и беляза с нея челото му. Докосването й го накара да почувства властта й и той стана — отпуснат и безжизнен.
— Кевин — каза Нимю. — Качи се на коня си. Тръгваме.
Той се изправи. Движеше се тъй, сякаш имаше олово в крайниците си. Обърна се, за да се качи на коня си. Нимю знаеше, че трябва много да внимава какво точно му казва, докато той е във властта на заклинанието.
— Първо се облечи — продължи тя. Кевин механично навлече дългата си роба и я завърза на кръста. Движеше се все така вдървено, но очите му проблясваха мрачно на лунната светлина. Беше в плен на магията, но бе разбрал измамата — знаеше, че тя го е предала. Гърлото й се сви от болка — изпита дива, мъчителна нежност. Прииска й се отново да го притисне към себе си, отново да легнат на тревата, прииска й се да развали магията, да покрие измъченото му лице с целувки, ида плаче, да плаче за погубената им любов.