12
В мрачните дни след смъртта на Кевин, Моргана нерядко си казваше, че сега вече самата Богиня е пожелала да унищожи братството на рицарите на Кръглата маса. Но ако това бе наистина тъй, защо трябваше да разруши и Авалон?
„Вече старея. Рейвън е мъртва, мъртва е и Нимю, а тя трябваше да стане Езерна повелителка след мен. Богинята не посочи друга пророчица. Кевин е погребан в свещения дъб. Какво ще стане с Авалон?“
Струваше й се, че световете отново се разместват. Светът отвъд мъглите се движеше все по-бързо. Никой, освен нея самата и една-две от най-възрастните жрици не можеше вече да повдига завесата на мъглите, а нямаше и причини да опитват да го сторят. Често, когато Моргана се разхождаше из острова, не виждаше ни слънце, ни луна на небосвода — тогава разбираше, че неволно се е озовала отново в царството на феите; но самите обитатели на това царство виждаше рядко, като надзъртаха между дърветата, а царицата на феите не видя никога вече.
Чудеше се дали Богинята не ги е изоставила. Някои от по-младите обитателки на Дома на девиците бяха напуснали Авалон, бяха се отправили по свой избор към външния свят, други пък бяха отишли при феите и останаха там.
„За последен път Богинята слезе сред простосмъртните, когато взе Граала в тронната зала на Артур в Камелот“, казваше си Моргана, но веднага се запитваше объркано дали наистина Богинята е взела свещената чаша, или те двете с Рейвън са съумели да постигнат съвършената илюзия?
„Призовах Богинята и я намерих в душата си“.
Моргана знаеше, че никога вече няма да търси утеха или съвет отвън; можеше да гледа само навътре в себе си. Нямаше вече жрици, пророчици, друиди и мъдри съветници, от които да търси помощ; и самата Богиня бе закрила лицето си; останала бе Моргана — беше сама и не знаеше по кой път да поеме. Понякога, по силата на дългогодишния навик, се опитваше да призове Богинята, да потърси образа й, да поиска съвет — но или не виждаше нищо, или пред очите й се изправяше Игрейн — но не възрастната, болнава вдовица на Утър, а красивата млада майка, тази, която първа постави бремето на живота на крехките й детски рамене, която й нареди да се грижи за Артур, Майката, която я повери на грижите на Вивиан. Много рядко успяваше да види и лицето на Вивиан — която я прати да сподели постелята на Рогатия Бог, и на Рейвън, която стоя редом с нея в мига на божественото прозрение.
„Те всички са образи на Богинята. Аз съм Богинята. Няма нищо повече от това“.
Не изпитваше особено желание да се допитва до магическото си огледало, но понякога, когато луната криеше лика си, тя все пак отиваше да пие вода от извора и да потърси във водите образи от външния свят. Но виждаше неясни отломки от картини, достатъчни само да възбудят любопитството й. Виждаше как рицарите на Кръглата маса скитат по света, как всеки следва мечтата си, как всеки е воден от проблясъци, от отражения на Божественото прозрение, но знаеше, че никому не е съдено да види отново истината, да съзре светия Граал. Някои забравяха защо са тръгнали на път и започваха да търсят приключения; други срещаха повече приключения, отколкото им бяха необходими, и загиваха; едни вършеха добро, други — зло. Един или двама видяха в съня си своя Граал — и го последваха в друг живот. Други, следвайки своето тълкувание на пророчествата, тръгваха на поклонение към Светите земи; трети пък, следвайки новия вятър, повял надлъж и нашир над външния свят, се оттегляха да живеят в самота, ставаха отшелници и търсеха в своите пещери и колиби, далеч от света, истината в мълчание и покаяние — но дали успяваха да видят Граала или виждаха нещо друго, и какво бе то, Моргана не знаеше, а и не държеше да узнае.
Един или два пъти видя в езерото отражението на едно добре познато лице. Беше Мордред — в Камелот, неотстъпно до Артур. Виждаше и Галахад, тръгнал след сиянието на Граала, но след време престана да го вижда и се зачуди дали и той не е срещнал смъртта си.
Един-единствен път видя Ланселет. Беше полугол, облечен в животински кожи, с дълга, сплъстена коса — не носеше ни меч, ни броня, и тичаше през горите. Очите му блестяха безумно — неговият път не го бе довел до истината, а само до отчаяние и лудост. Много луни се смениха и Моргана все търсеше да го зърне отново в магическото огледало, но напразно. Накрая успя да го зърне за миг — спеше, гол, целият в рани, на слама, а около него се издигаха високите стени — на замък или затвор… И това бе последният път, когато го видя.