Ланселет бе явно обезпокоен.
— Много опасности дебнат всеки, който тръгне по следите на Граала. Дано даде Бог да открия Галахад, преди да е станал жертва на някоя от тях!
Възцари се мълчание. Моргана мислеше: „В сърцето си винаги съм знаела — ето защо Мордред отказа да тръгне заедно с всички!“ Внезапно разбра: отдавна бе престанала да вярва, че синът й, Гуидиън — Мордред, ще стане крал и ще управлява от името на Авалон. Зачуди се откога всъщност се е примирила с истината. Може би още от мига, когато загина Аколон, а Богинята не пожела да защити избраниците си.
„Галахад ще бъде крал, и той ще управлява като убеден християнин. А това може би означава, че той ще убие Гуидиън. Каква е съдбата на Краля-елен, когато младият елен възмъжее?“
Но ако дните на Авалон наистина отиваха към своя край, то и Галахад щеше да поеме трона си с мир и не би посегнал да убива съперника си.
Ланселет остави настрани последния залък хляб с мед и се загледа някъде отвъд нея, към един от ъглите на стаята.
— Това не е ли арфата на Вивиан?
— Да — отвърна Моргана. — Оставих моята в Тинтагел. А тази, предполагам, ти се полага по наследство. Ако искаш да я вземеш, тя е твоя.
— Аз не свиря вече, Моргана. Не изпитвам нужда от музика. Арфата по право трябва да принадлежи на теб, както и всичко останало, което някога е било на майка ми.
Моргана дочу, сякаш отдалеч, някогашните му думи, които бяха разкъсали сърцето й: „Иска ми се да не приличаше толкова на майка ми, Моргана!“ Сега споменът не й причиняваше болка, дори можеше да намери някаква утеха в него — Вивиан не бе изчезнала без следа от този свят, щом нещо от нея живееше в Моргана. Ланселет поде, запъвайки се:
— Сега останахме толкова малко… Толкова малко сме ние, които помним някогашните дни в Керлиън, пък дори и в Камелот — началото…
— Останал е Артур — каза тя, — а също и Гауейн, и Гарет, и Кай, и много още, скъпи. И несъмнено те всички си задават ден след ден въпроса: „Къде е Ланселет?“ Наистина, защо си тук, а не при тях?
— Нали ти казах, понякога не зная какво върша. Сам не можах да си обясня защо потеглих насам — отговори Ланселет. — Но след като съм тук, трябва да те попитам — чувах, че Нимю е при теб — Моргана си спомни, че му го каза сама — дотогава той смяташе, че Илейн е пратила Нимю в манастир. — Кажи ми, как е тя? Добре ли се чувства тук, за жрица ли я обучаваш?
— Толкова ми е мъчно, Ланселет — каза Моргана. — Като че ли имам само тъжни вести за теб. Нимю умря… преди година.
Нямаше да му казва нищо повече. Ланселет не бе разбрал нищо за предателството на Мерлин, не знаеше и за появата на Нимю в кралския двор. Научеше ли нещо повече, това само щеше да увеличи мъката му. Той и не запита нищо, само сведе очи към земята и въздъхна дълбоко. После каза:
— И най-малката ми — малката Гуенхвифар… Тя пък се омъжи в Долна Британия, а Галахад е погълнат от търсенето на Граала. Така и не опознах децата си. Всъщност, не се и опитах — казвах си, че те са всичко, което мога да дам на Илейн, затова й ги предоставих изцяло, дори и момчето. Когато потеглихме от Камелот, яздих известно време с Галахад, и за десетина дни узнах за него повече, отколкото бях научил през шестнадесетте години от раждането му досега. Мисля си, че ако доживее да наследи престола от Артур, ще стане добър крал…
Погледът, който отправи към Моргана, бе почти умолителен — искаше тя да го успокои, но Моргана нямаше какво да му каже. Накрая отвърна:
— Да, ако доживее да наследи престола, би бил добър крал — но християнин.
Стори й се, че изведнъж всички обичайни звуци на Авалон затихнаха около нея — дори вълните на езерото спряха да се плискат о брега, притихнаха и крайбрежните тръстики, сякаш за да чуят по-добре думите й:
— Ако се върне жив, или пък ако се откаже от търсенето на Граала и се прибере преждевременно, той ще бъде крал, но ще управлява, както го съветват свещениците, и ще наложи една религия в цялата страна.
— Дори да е тъй, такава трагедия ли би било това, Моргана? — запита тихо Ланселет. — Не виждаш ли — християнският Бог донесе духовно възраждане на страната ни… Няма нищо лошо в това, че настана време хората да забравят древните мистерии.
— Но те не са забравили мистериите — възрази тя — просто им е много трудно да ги следват. Трябва им Бог, който да се грижи за всичко вместо тях самите, който да не иска от тях да се борят, за да достигнат просветление, а да ги приема такива, каквито са, и да обещава опрощение на всичките им грехове. Такова нещо е невъзможно и никога не може да бъде — но може би това е единственият начин, по който непросветените са в състояние да понесат мисълта за Божественото.