— Нали ми казваш, че ще сториш, каквото можеш — настоя Ланселет и тя повтори:
— Ще погледна в огледалото, но какво ще излезе от това, знае само Богинята. Ела.
Слънцето се бе издигнало високо, а докато слизаха по хълма към свещения извор, над тях прелетя гарван и изграчи веднъж. Ланселет се прекръсти, уплашен от лошата поличба, но Моргана само вдигна глава и рече:
— Какво казваш, сестро?
И гласът на Рейвън зазвуча ясно в съзнанието й: „Не бива да се боиш. Мордред няма да убие Галахад. Артур ще убие Мордред“. Моргана неволно каза на глас:
— Артур ще продължи да носи короната на Краля-елен… Ланселет я изгледа стреснато:
— Какво казваш, Моргана?
Гласът на Рейвън отново прозвуча в главата й:
„Не отивайте към Свещения извор, а право към параклиса. Настъпи часът“. Ланселет питаше:
— Накъде сме се запътили? Да не би да съм забравил пътя към Свещения извор?
Моргана вдигна глава и видя, че не са при Свещения извор, а пред малкия параклис, където свещенодействаха християните — преселници на Авалон. Говореше се, че християнското братство на Свещения остров изградило този параклис на мястото, където в древни времена Йосиф Ариматейски забил тояжката си и тя разцъфнала. Хълмът се наричаше Уириол. Моргана отчупи клонка от Свещения трънен храст; едно трънче се заби в пръста й чак до кокала. Протече кръв; без да разбира напълно какво върши, Моргана вдигна ръка и беляза челото на Ланселет с кървава следа.
Той я гледаше учудено. Моргана чуваше ясно песнопението на свещениците: „Кирие елейсон, Христе елейсон“. За свое огромно удивление тя влезе тихичко в параклиса и коленичи. Мъгла бе нахлула и в параклиса и през мъгливата пелена Моргана виждаше другия параклис, онзи на Инис Уитрин, и двата хора пееха едновременно… „Кирие елейсон“… Чуваха се и женски гласове; да, трябваше да се е озовала на Инис Уитрин, защото на Авалон нямаше жени — християнки. Сигурно бяха монахините от близкия манастир. Стори й се, че до нея е коленичила Игрейн, и тя чу гласа на майка си — нежен и чист, и тя също пееше „Христе елейсон“. Пред олтара се бе изправил свещеникът и изведнъж Моргана видя, че и Нимю е там, с разпуснати златисти коси, сияеща от хубост — и приличаше досущ на Гуенхвифар, каквато я видя за първи път, когато бе съвсем младо момиче и живееше в манастира. Но вместо някогашната яростна ревност, Моргана сега изпита дълбока обич към красотата й… Мъглите ставаха все по-гъсти, тя почти не можеше да вижда коленичилия редом с нея Ланселет, но пред нея, пред олтара в другия параклис видя съвсем ясно Галахад — бе коленичил с вдигнато, озарено от божествено вдъхновение лице, и някаква неземна светлина се излъчваше от него… Той също можеше да вижда през мъглите, и сега виждаше стария параклис тук, на Авалон, където сияеше Светият Граал…
От другия параклис зазвъняха камбани, и до нея долетя глас… Говореше свещеник — Моргана така и не разбра дали той бе тук, на Авалон, или го чуваше от Инис Уитрин… Но за нея това бе гласът на Талиезин — и тези бяха думите му:
— В тази нощ Христос е бил предаден. На Тайната вечеря той благословил тази чаша и казал: „Пийте от нея всички, защото това е моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“; и когато пиете от тази чаша, вие се прекланяте Нему.
Ето, тя виждаше далечната бледа сянка на свещеника, който вдигна потира за причастие — но не, това бе Девата — служителка на Свещената чаша — беше Нимю… Или тя самата, Моргана, поднесе чашата към устните му? Ланселет се втурна внезапно напред, викайки:
— Ето я! Ето светлината! — и падна на колене, скрил очи с ръцете си от неземното сияние. После залитна и се просна по очи на земята.
В мига, когато младият мъж докосна Граала, смътните очертания на лицето му се изясниха — той беше тук, съвсем наяве, жив, от плът и кръв. Мъглите бяха изчезнали. Галахад коленичи и отпи от чашата.
— Защото както грозде от много лози се мачка, за да стане едно вино, тъй и ние се обединяваме в това съвършено, безкръвно жертвоприношение, за да се слеем с Божественото Единство в Безкрайната Светлина…
Лицето на Галахад грееше — целият беше осиян от божествена светлина. Той си пое дъх, изпълнен със съвършено блаженство и застана с открито лице пред светлината. После вдигна ръце и понечи да вземе чашата… В същия миг падна ничком, отпусна се на пода на параклиса и не помръдна повече.
„За непосветения, докосването на свещените реликви е равносилно на смърт…“
Моргана видя как Нимю — или все пак бе самата тя? — се наведе и покри с белия си воал лицето на Галахад. После тя изчезна, а чашата на олтара си беше пак златната чаша на Мистериите — нямаше и помен от неземна светлина… Всъщност беше ли там чашата? Моргана не виждаше ясно, защото олтарът пак бе обвит в мъгла. А Галахад лежеше мъртъв, студен и безжизнен в нозете на Ланселет, на пода на стария параклис в Авалон.