Този, който отново и отново се връщаше в мислите й, в тишината на нощта, когато лежеше в леглото, притиснала Моргана до себе си, когато седеше на терасата над морето и направляваше несръчните ръчички на дъщеря си в първите и опити да преде — това беше другият Утър. Този, когото бе срещнала и познала извън обичайните измерения на времето и пространството, в свещения каменен кръг; жрецът от Атлантида, с когото бе свързана от Мистериите. Това беше човекът, за когото тя беше убедена, че обича повече от живота си. От него никога не би могла да се страхува, и каквото и да се случеше между тях, то би я изпълнило с непознато досега щастие и нежност; двамата бяха части от едно цяло. Каквото и да се случеше между тях в сегашното им битие на мъж и жена, свързваше ги нещо неумиращо, безсмъртна, независеща от времето сила. Имаха обща съдба и заедно щяха да изпълнят това, което им беше писано — често, като стигнеше дотук в мислите си, Игрейн започваше да се чуди сама на себе си. Полудяваше ли, какви бяха тези мисли за споделени съдби и другата половина на душата й? Нещата сигурно бяха много по-прости, макар и не толкова привлекателни; тя, омъжена жена и майка, почтена матрона, чисто и просто беше оставила да бъде омаяна от мъж, който бе по-млад и по-хубав от законния й съпруг; беше се отдала на безсмислени мечти за него и затова се беше скарала с добрия, почтен човек, комуто по закон принадлежеше. Тогава започваше да преде яростно, стискайки зъби, измъчена от чувството за вина — чудеше се дали няма да прекара остатъка на живота си, изкупвайки един почти несъзнателен, недействителен грях.
Пролетта беше минала, дойде лятото; отдавна загаснаха огньовете на Белтейн. Гореща мараня се стелеше над земята, а морето беше толкова синьо и спокойно, че понякога на Игрейн й се струваше, че вижда в далечните облаци очертанията на отдавна забравените градове на Лионес и Атлантида. После дните започнаха да намаляват и нощите да стават мразовити — тогава Игрейн за първи почувства далечния тътен на войната. Стражите й донасяха новини от пазара в най-близкия град — как ирландци нападали бреговете наблизо, изгорили цяло село или някоя църква, отвлекли една-две жени, а говореха и за някаква войска, която обаче не била тази на Горлоис, потеглила на запад към Летните земи и на север към Уелс.
— Каква войска? — питаше Игрейн, а човекът, който беше донесъл вестта, отвърна:
— Не зная, господарке, не съм ги виждал. Хората, които са ги виждали, разправят, че носели начело орли, както римските легиони едно време — но не е възможно да са легионери. Ама разправят, че носели и знаме с червен дракон на него.
„Утър!“ помисли Игрейн и сърцето й подскочи. „Той е наблизо, а няма дори да разбере къде съм!“ едва тогава се сети да попита за Горлоис. Човекът отвърна, че съпругът й също е в Летните земи, и че пълководците на армиите са се събрали там да се съвещават.
Тази нощ Игрейн дълго се взира в старото си бронзово огледало, а в душата си желаеше то да е магическото огледало на жриците, та да може да види какво става далеч оттук.
Отчаяно се нуждаеше от съветите на Вивиан и Мерлин. Те бяха предизвикали всички тези неприятности — защо я изоставяха тъкмо сега? Защо не дойдеха да видят как се провалят всичките им планове? Или може би бяха открили друга жена с подходящ произход, която да предложат на Утър — може би друга ще роди този крал, който ще изцели страната и воюващите народи?
Никаква вест не пристигаше от Авалон, а стражата не позволяваше на Игрейн дори да отиде на кон до пазарния град. Хората почтително заявяваха, че Горлоис е забранил жена му да напуска замъка заради положението в страната. Веднъж тя забеляза от високия си прозорец, че към замъка приближава конник. Той спря коня в един от Вътрешните дворове и започна да разговаря с началника на стражата. Изглеждаше гневен, и на Игрейн й се стори, че хвърля яростни погледи към високите укрепления. Накрая обърна коня и си замина, но Игрейн остана с чувството, че пратеникът е носел вест за нея и не е бил допуснат в покоите й от стражите.