И последните страхове на Моргоуз се изпариха — нямаше и най-отдалечена възможност противно на всички очаквания Гуенхвифар да забременее на стари години. Нищо не можеше да попречи на Гуидиън да наследи престола. Пък и поданиците никога не биха приели недорасло дете за крал — особено след дългите години на мир, откак Артур бе заел престола. Да не говорим за това, че Гуидиън надали би имал скрупули да премахне един новороден съперник. Все пак бе по-добре да не се рискува — можеше да се повтори случаят с Артур, който оживя въпреки кроежите на Лот и собствените й опити да го унищожи, и можа да поеме короната на баща си.
„Прекалено дълго чаках. Още преди години Лот можеше да стане самодържец на Британия и аз да управлявам редом с него. Но сега няма кой да ме спре. Вивиан е мъртва; Моргана остаря; Гуидиън ще ме направи велика кралица. Няма друга жена на този свят, в чиито съвети той би се вслушал“.
— Кажи ми нещо за сър Мордред, Мораг. Успя ли да спечели доверието на краля и кралицата?
Безтелесният глас стана по-далечен и неясен.
— Нищо не мога да кажа… Мордред често остава насаме с краля… Веднъж чух как Артур му казва… ох, как ме боли главата! Как съм попаднала тук? Готвачката жива ще ме одере… — това беше вече грубоватият селски глас на Бека. Някъде далече, в Камелот, Мораг отново бе потънала в своя странен сън и сама не знаеше кого сънува — кралицата на далечен Лотиан, или може би кралицата на феите…
Моргоуз грабна съда с кръвта и изтръска последните капки в огъня.
— Мораг, Мораг! Чуй ме, остани тук, заповядвам ти!
— Кралице — понесе се отново далечният изискан глас — сър Мордред и едно момиче от свитата на Езерната дама са неразделни. Казват, че и тя била роднина на Артур…
„Ниниан, дъщерята на Талиезин“, каза си Моргоуз. „Не знаех, че е напуснала Авалон. Но за какво ли е останала в кралския двор?“
— След като Ланселет напусна двора, сър Мордред стана капитан на конницата на негово място. Говорят… ама че огън, лейди, да не искаш да запалиш замъка? — Бека търкаше очи и хленчеше. Вбесена, Моргоуз я блъсна с все сили и момичето падна с отчаян писък в огъня. Беше вързана здраво и нямаше как да се измъкне от високо издигащите се пламъци.
— Проклета да е, ще разбуди всичко живо! — Моргоуз понечи да я измъкне обратно, но дрехата на момичето вече гореше. Ужасяващите й писъци пронизваха като нажежени игли ушите на кралицата. С някакви останки от съчувствие Моргоуз си каза: „Горкото момиче. Вече нищо не може да се направи — тъй или иначе е така обгоряла, че не бихме могли да я оправим, дори ако случайно не умре веднага!“ Тя издърпа боричкащото се, крещящо момиче от пламъците, без да обръща внимание на изгарянията по собствените си ръце, наведе се към нея и опря чело в нейното, сякаш да я успокои; и преряза гърлото й от край до край с едно движение на ножа. Кръв рукна в пламъците, към комина се издигна стълб от задушлив дим.
Внезапният прилив на сила разтърси Моргоуз. Стори й се, че притокът на магическа мощ изпълва стаята, Лотиан, целия свят… Никога досега не се беше осмелявала да стигне толкова далеч — но сега властта сама дойде при нея. Стори й се, че безплътният й дух се рее високо над земята. След дългите години, прекарани в мир, отново се събираха армии. На западния бряг приставаха кораби с високо извити носове, украсени с драконови глави. Дългокоси диваци слизаха от тях, плячкосваха и опожаряваха градове, разрушаваха църкви, отвличаха жени от манастирите… Кървавочервен вятър се надигаше, за да разруши дори стените на Камелот… Моргоуз не знаеше дали вижда настоящето или бъдещето.
Мракът около нея започна да се сгъстява, но тя извика високо:
— Искам да видя синовете си, които тръгнаха да търсят Граала! Внезапно в стаята падна мрак — плътен, изпълнен с мирис на изгоряла плът.
Моргоуз бе паднала на колене под напора на призованата сила. После тъмнината и димът започнаха да се разнасят — само по ъглите се виеше дим като над къкрещо гърне. В нахлулата светлина Моргоуз видя лицето на най-малкия си син, Гарет. Беше дрипав и мръсен, изтощен от странстване, но се усмихваше все така весело. Светлината се усили и Моргоуз видя към кого гледаше Гарет — видя лицето на Ланселет.
„Не, Гуенхвифар нямаше вече да губи ума и дума, когато го види — не и по този изтощен, болнав възрастен мъж с посивяла коса, с изпито и прорязано от бръчки лице, белязано от страданието и лудостта… Та той приличаше направо на плашило!“ Старата омраза се надигна в гърдите на Моргоуз: не можеше да разбере защо най-добрият от синовете й продължава да се прекланя така безрезервно пред този човек, да го обича и следва още откакто беше малко момченце и си играеше с дървени рицари…