Потеглиха бавно по пътя, разкалян от многото следи, оставени от собствените им коли, когато се движиха напред-назад в продължение на много часове през нощта.
В полето забелязаха стадо овце, но когато един от свитата на Моргоуз се опита да заговори с овчаря, той побягна и се скри в някакви скали наблизо. Никакви увещания не можаха да го накарат да излезе от убежището си.
— Дотук ли ги е докарал прочутият мир на крал Артур? — възкликна Моргоуз.
— Лейди — обади се почтително Кормак, — сигурно наистина сме в плен на някакво вълшебство. Където и да се намираме, наоколо няма и следа от Камелот.
— Но къде сме тогава, в името Божие? — простена Моргоуз, а Кормак само промърмори:
— Наистина, къде сме, за Бога? — и не можа да й отговори.
Моргоуз отново вдигна поглед, заслушана в уплашения хленч на една от жените. Стори й се, че чува гласа на Вивиан. Спомни си думите на сестра си, на които не бе хванала много вяра на времето. Вивиан бе казала, че Авалон потъва все по-надалеч в мъглите, и ако тръгнеш натам, без да знаеш пътя, дори да си друид или жрица, ще се озовеш на Острова на свещениците, в Гластънбъри.
Можеха наистина да се върнат от римската стена обратно по следите си… Моргоуз усети в нея да се надига неясен страх — може би щяха да открият, че е изчезнала и римската стена, че го няма дори Лотиан? Нима бе останала сама на света — само с неколцината мъже и жени, които я бяха наобиколили? Треперейки цялата, тя си припомни няколко думи от Светото писание, които бе чувала в проповедите на придворния свещеник на Гуенхвифар — за края на света… „Казвам ви — две жени ще мелят жито една до друга — едната ще бъде взета, а другата ще остане…“ Да не би Камелот и неговите обитатели наистина да са се възнесли в християнския рай, да не би да е настъпил свършекът на света, и само тук-там да са останали нещастници като нея, да се скитат по опустялата земя?
Каквото и да се беше случило, не можеха да стоят тука и да се взират в пустия път. Моргоуз каза:
— Връщаме се към римската стена — а на себе си допълни: „Ако тя е все още там. Ако изобщо нещо е останало на мястото си“. Беше се загледала в мъглите, които се стелеха като дима от котлето на някоя магьосница над мочурищата — познатият й свят наистина бе изчезнал, дори изгряващото слънце й се стори някак чуждо. Моргоуз не беше впечатлителна жена, затова си каза, че ще е по-добре да тръгват веднага, вместо да потънат напълно в тази пълна тишина — сякаш наистина не бяха на този свят. Камелот си беше действителност — част от реалния свят, и не можеше да изчезне без следа.
„Но ако бях постигнала целите си, ако интригите, които плетях с Лот срещу Артур, бяха успели, може би земята наистина щеше да изглежда тъй — пуста, потънала в безмълвие и страх?“
Наистина, защо наоколо бе толкова тихо? Сякаш по целия свят не се чуваше никакъв звук, освен трополенето на конските копита. А дори и тропотът на копитата потъваше като камък в дълбока вода, заглъхваше и постепенно замираше. Вече почти бяха достигнали римския път — или поне мястото, където той би трябвало да се намира — когато чуха чаткането на копита по каменната настилка. Откъм Гластънбъри към тях приближаваше конник — движеше се бавно, но съвсем целенасочено. В мъглата едва можаха да различат някаква тъмна фигура. Ездачът водеше със себе си и едно тежко натоварено муле. След миг някой от мъжете възкликна:
— Че това е сър Ланселет от Езерото — да ви даде Бог добро утро, сър!
— Хей! Кой идва насам? — наистина бе гласът на Ланселет, Моргоуз го познаваше отлично и не би могла да се заблуди. Когато наближиха, познатите звуци, издавани от коня и мулето, сякаш освободиха нещо в смълчания свят около тях. За първи път до тях долетя и някакъв друг шум — много отдалеч, защото звуците се носят надалеч в мъглата, се чуваше кучешки лай. Като че ли бяха цяла глутница и се боричкаха за храна, огладнели през нощта. Беше обикновен, ежедневен шум, и като че ли разчупи неземната тишина наоколо.