Очевидно беше затворничка в замъка на съпруга си. Горлоис можеше да твърди, че е дал тези нареждания заради нейната сигурност, и дори да си вярва, като го казва. Истината обаче беше друга; ревността го караше да я държи зад стените на Тинтагел. Няколко дена по-късно тя реши да се убеди, че нещата наистина стоят така и повика началника на стражата при себе си.
— Желая да изпратя вестоносец при сестра ми с покана да ме посети — започна тя — ще пратиш ли някой от твоите хора с вест до Авалон?
Стори й се, че човекът избягва да я погледне в очите. Той започна да мънка:
— Господарке, няма как да се лиша от един човек. Милорд Корнуол нареди всички да стоим тук, за да можем да защитим Тинтагел в случай на обсада.
— Тогава наеми конник от хората в селото — ще му платя добре.
— Господарят не би позволил такова нещо, лейди. Съжалявам.
— Разбирам — каза Игрейн и го отпрати. Все още не беше достигнала такава степен на отчаяние, че да се опита да подкупи някого от стражата. Все пак, колкото повече обмисляше положението си, толкова повече растеше гневът й. Как смееше Горлоис да я държи затворена тук — нея, сестрата на Господарката на Авалон? Тя му беше съпруга, не робиня или прислужница! Накрая се реши на отчаяна постъпка.
Всъщност никога не беше истински обучавана в ясновидство. Имаше случаи, когато спонтанно беше ползвала дарбата си — някога, когато беше още неомъжена. Но като изключим единствения случай, когато й се беше явила Вивиан, никога не бе се опитвала да ползва способността си като зряла жена. Откакто видя поличбата, че Горлоис е обречен, умишлено бе затворила съзнанието си за други видения. Освен това, последното видение явно не беше пророческо — Горлоис си беше жив и здрав. Въпреки това Игрейн беше вътрешно убедена, че ако опита, ще успее да надникне в бъдещето. Предприемаше опасна стъпка — от малка беше чувала какво се случва с хора, които се занимават с тайното изкуство, ако не са били специално обучени. Затова първоначално опита някакво компромисно решение. Когато листата на дърветата почваха да жълтеят, тя отново повика началника на стражата при себе си.
— Не мога да стоя тук вечно, като плъх в капан — заяви тя. — Трябва да отида на панаира. Необходимо е да купя бои за платове, трябва ни нова млечна коза, трябват ни игли и карфици, и много други неща за идващата зима.
— Господарке, нямам нареждане да те пусна извън стените на замъка — каза началникът на стражата. Както преди, избягваше погледа й. — Приемам нареждания единствено от господаря, а от него няма никаква вест.
— Добре, аз ще остана тук, а на панаира ще изпратя някоя от моите жени — Етар или Изота, заедно с господарката Моргоуз. Това задоволява ли те?
Човекът изглеждаше облекчен. Явно Игрейн беше измислила изход и за него от трудното положение. Действително беше необходимо някой от домакинството да напазарува необходимото за зимата на някой панаир — той знаеше това също толкова добре, колкото и тя. Възмутително беше да се пречи на господарката на дома да изпълнява нещо, което в края на краищата беше неин дълг и отговорност.
Моргоуз изпадна в екстаз, когато Игрейн й каза, че ще замине тя. „Нищо чудно“, помисли си Игрейн. „Никой от нас не е напускал замъка през цялото лято.“ Овчарите са по-свободни от нас, защото водят стадата да пасат на сушата. Загледа с искрена завист Моргоуз, която си слагаше червеното наметало — подарък от Горлоис. После яхна понито си и потегли, съпроводена от двама стражи, както и Етар, и Изота, и още две жени от кухнята, които трябваше да помагат при пренасянето на покупките. Игрейн ги наблюдаваше, хванала Моргана за ръка, докато се загубиха по пътя, свързващ Тинтагел със сушата. За момент изпита усещането, че няма да понесе влизането обратно в замъка, който между временно се бе превърнал в неин затвор.
— Мамо — обади се Моргана, — защо не можем да отидем и ние на панаира с леля?
— Защото баща ти не позволява, милото ми.
— Защо не ни позволява? Защото мисли, че ще бъдем непослушни ли?
Игрейн се разсмя и отвърна:
— Май точно това си мисли, дъще.
Моргана замълча — беше дребно, мълчаливо, въздържано същество. Тъмната й коса беше вече достатъчно дълга, за да я сплитат — плитката стигаше до средата на гърба й, но косата беше толкова права и фина, че се измъкваше и падаше на кичури около раменете й, така че тя повече от всякога заприличваше на елф. Имаше тъмни очи със сериозен поглед, прави, равни вежди, вече толкова плътни, че се бяха превърнали в най-характерната черта на лицето й. „Мъничко момиче от света на елфите“, мислеше си Игрейн, „сякаш не принадлежи на човешкия род, меката ми феичка“. Наистина, Моргана не беше по-едра от бебето на една от овчарките, което нямаше две години, а Моргана беше почти на четири. Затова пък говореше така ясно и смислено, сякаш беше голямо момиче на осем-девет години. Игрейн я повдигна и я притисна до себе си.