— Любима — проговори Утър. При звука на гласа му сякаш цялата стая притихна. Чуваше се само пропукването на хвойновите клонки в огъня. — Ще дойда при теб в деня на зимното слънцестоене. Кълна ти се, ще дойда, каквото и да се изпречи на пътя ми. Очаквай ме — в средата на зимата…
И той изчезна. Игрейн беше отново сама — само слънчевата светлина се процеждаше в стаята, а по стените проблясваха отражения от морската вода. Долу, откъм двора, долетяха веселите гласове на Моргоуз и на малката й дъщеря.
Игрейн пое дълбоко дъх и спокойно изпи остатъка от виното. Не беше яла и почувства как напитката я замайва — обзе я възторжен шемет. Заслиза бавно по стълбите, за да чака новините, които рано или късно щяха да стигнат до замъка.
7
Първото нещо, което се случи, беше, че Горлоис си дойде.
Изпълнена все още с възторга от видението, и същевременно тръпнеща от страх, защото никога не беше вярвала, че Вивиан може да умре, а се опасяваше, че въпреки окуражаващите думи на сестра й точно това се е случило — Игрейн очакваше да се случи нещо по-различно. Предполагаше, че по някакъв магически начин ще получи вест от Утър, или ще разбере, че Горлоис е загинал и тя е свободна. Появата на самия Горлоис обаче, покрит с прах от дългия път и очевидно мрачен, накара Игрейн да повярва, че това, което е видяла, е просто измама на сетивата или още по-лошо — сатанинско дело.
„Е, ако е така“, мислеше Игрейн, „и това има своите добри страни. Тогава сестра ми трябва да е жива и здрава и това, което съм видяла, е просто израз на страхове“.
Тя приветства спокойно Горлоис с „добре дошъл“, предложи му храна, приготви банята и чисти дрехи, и беше любезна с него. Той можеше да си мисли, каквото желае — сигурно вярваше, че тя съжалява за своята грубост и иска да си възвърне благосклонността му. За нея вече това, което Горлоис мислеше или вярваше, нямаше никакво значение. Дори не го мразеше заради мъката и отчаянието през първите години от брака им. Страданията й просто я бяха подготвили за това, което предстоеше да се случи. Тя прислужваше на Горлоис, докато ядеше и пиеше, погрижи се за разквартируването на пристигналите с него войници и не се опита изобщо да го разпитва. Доведе за малко Моргана — измита, сресана, нагласена — за да направи реверанс на баща си преди лягане, и след това нареди на Изота да я сложи да спи. Горлоис бутна настрана паницата и въздъхна.
— Обещава да стане хубава, но на вид е като дете на феите — като че ли е от народа, живял из кухите хълмове. Чудя се откъде се е взела в нея такава кръв? В моя народ никой не изглежда така.
— Но в жилите на майка ми течеше старата кръв — отвърна Игрейн. — Вивиан има такъв вид. Често си мисля, че баща й трябва да е бил от народа на елфите.
Горлоис потръпна и продължи:
— Никоя от вас няма представа кой й е баща — ето едно от нещата, заради което римляните постъпиха правилно, като изтребиха тези хора. Въоръжен мъж, които и да е той, не може да ме уплаши, защото мога да се изправя в битка срещу него. Но не мога да не се ужасявам от тези странни хора, които живеят дълбоко в кухините на хълмовете, от техните магически кръгове, от храната им, която може да те омагьоса и да те накара да прекараш цели сто години в царството им, от стрелите, дадени им от елфите. Казват, че тези стрели излитат от тъмнината и непогрешимо улучват жертвата си, която е осъдена да се мъчи в пъкъла. Сатаната ги е създал за унищожение на добрите християни, и съм убеден, че избиването им е право дело!
Игрейн премълча, но си спомни за билките и лековете, с които жените от народа на феите церяха и своите завоеватели; за отровните стрели, които се ползваха за лов на едър дивеч, който без тях би бил почти невъзможен; мислеше за майка си, дете на този народ, и за незнайния баща на Вивиан. А Горлоис, като всеки римлянин, би искал пълното унищожение на този народ в името Божие?
— Е — каза тя на глас, — ще стане, както е рекъл Бог.
— Според мен Моргана трябва да бъде възпитана в манастир, при светите жени, за да не допускаме да я засегне злото, което е унаследила от вашата стара кръв — рече замислено Горлоис. — Ще се погрижа за това, щом достигне определената възраст. Един свят човек ми рече някога, че жените наследяват кръвта на своите майки — тъй било още от времето на Ева — изначалният грях е заложен в жената и не може да бъде преодолян в женската рожба; но синовете носят кръвта на бащите си, също както Бог е дал своя образ на сина си Христос. Ако ми родиш син, Игрейн, няма да се страхувам, че в жилите му може да тече порочната кръв на стария народ от хълмовете.