Думите му й припомниха Вивиан и това, което тя бе говорила за постепенно разделящите се светове. Този спомен извика друг — за това, което Вивиан бе поискала от нея и за нейното нежелание да го изпълни.
„Но аз не знаех. Бях толкова млада и неопитна, не знаех нищо — не знаех, че цялото ми същество може да се разтопи, да се разкъса, да бъде повлечено от стихията на любовта…“
— Поискаха ли от теб да встъпиш в символичен брак със земята, както са правили в старите времена? Зная, че са поставили такова изискване на крал Бан от Долна Британия… — внезапно я прониза остра ревност при мисълта, че някоя жрица е изпълнила символично ролята на земята, която Утър се е заклел да защитава.
— Не — отвърна той. — Не съм убеден, че бих се съгласил да изпълня такова условие, но то не ми беше поставено. Мерлин ми каза, че той самият, както всеки, който носи титлата Мерлин Британски, се е заклел при нужда да умре, за да спаси народа си… — Утър се прекъсна. — Думите ми надали ти говорят нещо.
— Ти забравяш — отвърна Игрейн. — Отгледана съм на Авалон; майка ми беше върховна жрица, а по-голямата ми сестра сега е Повелителка на езерото.
— Ти също ли си жрица, Игрейн?
Тя поклати глава и понечи да каже не; после се поправи и отговори:
— Не в този живот…
— Чудя се… — той отново проследи линията на въображаемите змии по нейните китки, после докосна с пръсти своите. — Винаги съм мислил, че съм живял и преди. Мисля, че животът е нещо много велико и не може да бъде изживяно само веднъж; не може светлината на живота да бъде духната като пламък на лампа от порива на вятъра. Защо, когато за първи път те видях, веднага почувствах, че съм те познавал още преди създаването на света? Тези неща са мистерии и си мисля, че ти разбираш от тях повече от мен. Казваш, че не си жрица, но познаваш вълшебствата достатъчно, щом можа да дойдеш при мен в нощта на голямата буря и да ме предупредиш… Не ми се иска да разпитвам повече, защото не желая науча нещо, което не бива да се знае от вярващ християнин. Що се отнася до това — пръстите му отново докоснаха змиите — ако съм ги носил в предишен живот, това обяснява думите на стареца, който ми ги постави в нощта на посвещаването, че са мои по право. Чувал съм, че християнските свещеници прогонили змиите от нашия остров… но аз не се боя от дракони, а на китките си нося змии, защото това означава, че ще простра като дракон крилата си, за да защитя цялата страна…
— В такъв случай — прошепна тя, — със сигурност ти ще бъдеш най-великия сред кралете, господарю.
— Не ме наричай така! — прекъсна я той рязко, наведе се над нея и притисна устни в нейните.
— Утър — прошепна Игрейн. Струваше й се, че продължава да сънува. Ръцете му се плъзнаха надолу по шията й и той се наведе, за да целуне голото й рамо. Но когато понечи да смъкне роклята й, тя трепна и се отдръпна плахо. Очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да проговори, но той постави ръце на раменете й и се вгледа в нея. После каза нежно:
— Толкова зле ли се е държал с теб, любима? Нека Господ ме порази, ако сега или занапред имаш повод да се боиш от мен! С цялото си сърце желая никога да не беше ставала жена на Горлоис. Ако можеше да те бях открил преди това — но станалото — станало. Кълна ти се, кралице моя — от мен няма защо да се страхуваш.
На примигващата светлина на лампата очите му изглеждаха тъмни, макар че тя знаеше, че са сиви.
— Игрейн, аз… аз приех нещата съвсем естествено. Предполагах, че ти е ясно какво изпитвам. Но аз не съм познавал досега жена като теб. За мен ти си любима, съпруга и кралица. Заклевам се в короната и в мъжеството си, че ти ще бъдеш кралица редом с мен, че никога няма да поставя друга жена пред теб или да те изоставя. Нима мислиш, че се отнасям с теб като с лека жена?
Гласът на Утър трепереше, и Игрейн разбра, че той е завладян от страх — страхът да не я изгуби. Когато разбра, че той също се бои, че също като нея е раним, нейният страх изчезна. Тя обви с ръце шията му и каза ясно:
— Ти си моят любим, крал и господар, и аз ще те обичам, докато съм жива, а и след това, докогато позволи Божията воля.
Този път тя не се възпротиви, когато той започна да смъква дрехата й, и после прие с радост прегръдката му. Никога, никога дотогава не бе предполага; че любовта може да бъде такава. Разбра, че до този момент, независимо от петте години брачен живот и раждането, е била съвършено невинна, като девственица, като момиче, което не знае нищо за живота. Сега тялото й, съзнанието и сърцето й се сляха с Утър и тя почувства, че вече е неотделима част от него — нещо, което никога не бе изпитала с Горлоис. За миг й мина през ума, че дори дете в майчината утроба не би могло да изпита близост, подобна на тази, която тя сега изпитваше с Утър…