Главата му почиваше на рамото й, твърдите руси кичури гъделичкаха гърдите й. Той прошепна:
— Обичам те, Игрейн. Каквото и да стане оттук нататък, знай, че те обичам. Ако Горлоис се осмели да дойде тук, ще го убия, преди да може да те докосне.
Тя не искаше да мисли за Горлоис. Погали светлата коса, паднала над челото му, и прошепна:
— Спи, любов моя. Спи.
Но Игрейн не заспа. Когато неговото дишане стана по-дълбоко и равномерно, тя продължи да лежи будна, милвайки го съвсем леко, за да не го събуди. Гърдите му бяха с гладка кожа, почти като нейните, имаше съвсем малко руси косъмчета тук-там. Беше си представяла, че всички мъже са груби и силно окосмени. Харесваше й да вдишва аромата на тялото му, да чувства мириса на мъжка пот и едновременно й се искаше да го събуди, за да я вземе отново в прегръдките си, и тръпнеше да не смути дълбокия сън, в който го бе повалило изтощението. Сега вече не изпитваше нито страх, нито срам; това, което с Горлоис беше само приемане на едно задължение, й бе доставило почти непоносима наслада — имаше чувството, че отново е намерила изгубена част от себе си.
Накрая тя все пак заспа. Спа малко, на пресекулки, сгушена в ръцете му. Не беше спала повече от час, когато я събуди внезапна шумотевица в двора. Тя седна в леглото и отметна дългата си коса. Утър сънливо се пресегна и опита да я накара да легне отново.
— Ела тук, любима, зората е още далече.
— Не — отвърна Игрейн, инстинктът й подсказваше друго. — Не бива да оставаме повече така.
Навлече набързо някаква рокля и престилка и започна да сплита косата си с треперещи пръсти. Лампата бе угаснала и в тъмнината тя не можа да намери иглите, с които я прикрепваше. Най-сетне напипа някакъв воал, с който покри главата си, нахлузи обувките си и затича надолу по стълбите. Все още беше много тъмно и не можеше да се види почти нищо. Само покритият огън в голямата зала грееше с примигваща светлина. Изведнъж сякаш въздухът пред Игрейн се раздвижи и тя се закова на място.
Пред нея стоеше Горлоис. Голяма рана от меч пресичаше лицето му, а той се взираше в нея с неописуема мъка, горчив упрек и страдание. Това бе видението, което тя бе имала и преди, двойникът-предвестник на смъртта му — сега видението вдигна ръка и тя видя, че три пръста на нея са отсечени. Пръстенът му липсваше. Лицето на призрака беше мъртвешки бледо, но очите му я гледаха с любов и тъга, устните му помръднаха и тя разбра, че той произнася името й, но не чу нищо в ледената тишина, която ги заобикаляше. Едва сега Игрейн разбра, че той също я беше обичал, по свой, суров начин и всичко, което бе направил да й причини болка, произлизаше от любовта му към нея. Нали заради нейната любов той бе нарушил клетвата си пред Утър, бе загубил честта и херцогската си титла! На любовта му тя бе отвръщала единствено с нетърпимост и дори с омраза; чак сега, когато напълно бе разбрала чувствата си към Утър, можеше да разбере и любовта на Горлоис към нея. Гърлото й се сви от тревога и тя понечи да извика Горлоис по име; но привидението се стопи във въздуха, сякаш никога не бе се явявало. В същия момент леденото мълчание около нея беше нарушено от мъжки викове в двора.
— Сторете път! — викаха долу. — Сторете път! Факли, донесете факли! В залата влезе отец Колумба, пъхна насмолена факла в огъня и тя запламтя. После забърза да отвори вратата.
— Какъв е този шум…
— Вашият господар, херцогът, е убит, корнуолци! — викаше някой. — Носим тялото на Горлоис! Сторете път! Мъртъв е Горлоис, херцогът на Корнуол, и ние носим тялото, за да бъде погребано според обичая!
Игрейн усети, че силните ръце на Утър я подкрепят, иначе би припаднала. Чуваха се протестите на отец Колумба:
— Не може да бъде! Снощи херцогът се прибра в замъка с малка свита, а сега спи в покоите на своята съпруга…
— Не! — това беше Мерлин. Гласът му, макар и тих, отекна и в най-отдалечените ъгли на двора. Той взе една от незапалените факли, запали я от факлата на отец Колумба и я подаде на един от войниците. — Херцогът-клетвопрестъпник не е минавал жив през вратите на Тинтагел. Вашата господарка стои до върховния ви повелител, краля на цяла Британия, Утър Пендрагон. Ти ще ги венчаеш още днес, отче.
Чуха се викове и мърморене сред насъбралите се войници. Дотичалите прислужници наблюдаваха мълчаливо внасянето на грубо скованата носилка, покрита с животински кожи, в залата. Игрейн трепна и отстъпи, за да не гледа покритото тяло. Отец Колумба се наведе, откри за миг тялото, направи кръстен знак и се изправи отново. Лицето му бе мрачно и гневно.