— Мама, мама! — още почти не можеше да говори, падна и нарани брадичката си на каменното стъпало. Закрещях подир майка ни, но тя тичаше към краля! Само се обърна и ми се сопна през рамо:
— Моргана, нали ти казах да пазиш бебето! — и продължи.
Вдигнах ревящото дете и избърсах брадичката му с воала си. Беше си прехапал устата с едно от новопоникналите зъбчета — трябва да имаше осем или десет тогава. Той продължи да хленчи и да вика мама, но тя не дойде. Аз седнах на стъпалата и го взех в скута си, а той обви врата ми с малките си ръчички и скри лице в туниката ми. Хлипането му постепенно престана и той заспа в ръцете ми. Отпусна се и натежа, косичката му беше мека и влажна — мокър беше и другаде, но аз установих, че това не ми пречи особено. От начина, по който се беше притиснал в мен, разбрах, че насън не прави разлика между мен и майка си. Помислих си: „Игрейн ни е забравила и двамата — той няма значение за нея, също както и аз. Сега аз трябва да му бъда майка“.
Тъй че го поразтърсих, за да се събуди, после го оставих да ме прегърне здраво през врата и го подпрях отстрани, високо на хълбока си, както бях виждала, че прави бавачката.
— Не плачи — казах му. — Ще те заведа при бавачката.
— Мама — проплака той.
— Мама я няма — отвърнах аз. — Тя е при краля. Но аз ще се погрижа за теб, братчето ми.
Като почувствах как пъхна пълничката си ръка в моята, разбрах какво има предвид Игрейн, когато казва, че съм много голяма, за да плача за майка си — вече имаше някой, по-малък от мен, за когото трябваше да се грижа.
Тогава съм била на не повече от седем години.
Спомням си, когато сестрата на майка ми Моргоуз се омъжи за крал Лот от Оркни, получих първата си рокля, която беше като на голяма жена. Подариха ми и огърлица от сребро и кехлибар. Обичах Моргоуз, защото тя намираше време за мен, когато майка ми беше заета, а често ми разказваше и за истинския ми баща — доколкото знам, след неговата смърт Игрейн не произнесе никога повече името му. Но въпреки че обичах Моргоуз, ми се случваше и да се страхувам от нея — тя често ме щипеше или дърпаше за косата, наричаше ме досадно хлапе. Тя първа произнесе и една обида, с която често след това ме разплакваха. Сега вече се гордея с това. Но на времето Моргоуз ми каза:
— Ти си дете на феите. Защо не си боядисаш лицето синьо и не се обличаш в кожи на диви зверове? Моргана — феята!
Малко можех да разбера тогава от причините за тази сватба и защо Моргоуз трябваше да се омъжи толкова млада. Ясно ми беше, че майка ми държи Моргоуз да се омъжи и да замине, защото си мислеше, че тя заглежда Утър. Тя просто пропускаше факта, че Моргоуз заглежда всеки мъж, който мине покрай нея. Държеше се като разгонена кучка, макар че понякога си мисля, че постъпваше така, защото тъй или иначе никого не го беше грижа какво върши. На сватбата, докато се кипрех в новата си рокля, чух да разправят колко хубаво било, че Утър побързал да се сдобри с Лот от Оркни, като дори му дал за жена собствената балдъза. Смятах Лот за очарователен; единствено Утър не се поддаваше на чара му. Моргоуз подчертано демонстрираше любовта си към него — може би просто считаше, че се налага да го прави.
От тази сватба е първият ми спомен от господарката на Авалон. Тя също ми беше леля, както Моргоуз беше сестра на майка ми. Очевидно беше, че произхожда от Древния народ — беше мургава и дребна — червените панделки, вплетени в тъмната й коса, караха лицето й да сияе. Още тогава беше преминала първа младост и тогава, както и всеки път след това, ми се стори прекрасна. Имаше богат, плътен глас. Това, което харесвах най-много в нея, беше, че с мен разговаряше винаги като със своя връстница. Никога не прибягваше към лицемерното гукане, с което повечето възрастни си служат, когато разговарят с дете.
Влязох в залата със закъснение — прислужницата не беше успяла да вплете панделките в косата ми и накрая се наложи да се справям сама. Винаги съм била сръчна — правех бързо и добре неща, които често затрудняваха много по-възрастни от мен хора. По това време вече предях също така добре, както и майка ми, и значително по-добре, отколкото Моргоуз. Много се гордеех със себе си тази вечер — бях с новата шафранена рокля, украсена със златисти панделки, и с новата кехлибарена огърлица на мястото на коралите, които бях получила като бебе и вече бяха тесни за шията ми. На кралската маса обаче нямаше свободно място и аз се защурах разочарована из залата. Беше ми ясно, че мама всеки момент ще ми нареди да отида на някоя от по-второстепенните маси. Или щеше да извика дойката да ме отведе, или пък щеше да привлече вниманието на всички върху мен, като заръча на някой прислужник да донесе стол. Въпреки че в Корнуол бях принцеса, в двора на Утър бях просто дъщеря на кралицата от един човек, който бе нарушил думата си пред краля.