Въпреки че все още бе толкова светло, че всичко се виждаше съвсем ясно, Езерната дама беше взела със себе си малка лампа, която гореше със слаб, мъждив пламък. Тя обърна гръб на тръстиките и на солените блата и се запъти към твърдата земя по пътеката, която се виеше нагоре по обраслия с папур бряг. Мина покрай гниещите останки от обиталищата на хора, заселвали се по бреговете на езерото в отдавна отминали дни.
Пламъкът на лампата й продължаваше да мъждука и се виждаше все по-ясно с падането на здрача. Над върховете на дърветата чистият, тънък сърп на младата луна, почти невидим, грееше със същия мек блясък като сребърната огърлица около шията на Повелителката. Вивиан вървеше сега по пътя, където някога са минавали процесиите, изкачваше се бавно — въпреки че все още бе силна и жизнена, не беше вече млада. Най-сетне стигна до огледалното езеро — водата проблясваше спокойно, заобиколена от безкрайно древните изправени камъни.
Езерото беше спокойно. Лунната светлина се отразяваше в него. Когато Езерната дама се наведе над водата, тя сякаш пламна от отражението на пламъка в лампата. Тя се наведе още, потопи ръка във водата и отпи от шепата си. Забранено беше да се потапя какъвто и да било предмет, който е дело на човешки ръце в това езеро. Но по-нагоре, при извора, от който се пълнеше езерото, идваха често поклонници, които пълнеха разни съдове с вода. Вивиан усети леко металния вкус на чистата вода и както винаги изпита страхопочитание — този извор бълбукаше така още от началото на света и щеше да продължи да тече — вълшебен и щедър, за да утолява жаждата на всички. Такъв дар можеше да е дело единствено на Великата богиня! Вивиан коленичи, докато пиеше, и повдигна поглед към тъмния сърп в небето.
След този прилив на страхопочитание, който я обземаше винаги, от първия път, когато дойде тук — когато още се обучаваше в Дома на девиците — Вивиан се зае да извърши необходимото. Остави лампата на един плосък камък, надвесен над езерото, така че водата да отразява както лунната светлина, тъй и пламъка. Сега вече присъстваха четирите основни елемента: огънят в лампата; водата, от която тя бе пила; земята, на която бе стъпила; а докато правеше заклинание, за да извика силата на въздуха, Вивиан видя както обикновено как лек бриз развълнува спокойната езерна повърхност.
Тя поседя малко, за да размисли.
Накрая реши, че си е изяснила как точно да гласи въпроса, който трябваше да постави пред магическото огледало.
„Какво ще стане с Британия? Каква ще е съдбата на моята сестра и на нейната дъщеря, която е родена за жрица, и на сина й, който е едничката надежда за Британия?“
За момент над езерото повя ветрец. Първоначално Вивиан виждаше само мъгливи образи. Не можеше да прецени дали те преминават само през съзнанието й, или се виждат на водната повърхност. Видя битки, но развълнуваната вода не й позволи да разбере нещо по-точно. Видя драконовото знаме на Утър, видя и съплеменници от Древния народ да се бият под това знаме. Видя сестра си Игрейн в кралски одежди и с корона на главата, както я беше видяла и в плът и кръв. След това, само за миг, видя нещо, което накара сърцето й да се свие — видя Моргана да плаче; видя и нещо по-ужасяващо — едно малко русо момче, което лежеше неподвижно — мъртво ли беше или живо?
В този момент луната потъна в мъглите и Виденията изчезнаха; колкото и да се опитваше, Вивиан не можа да ги извика обратно. Огледалото сякаш й се присмиваше и й позволяваше да Види само несвързани картини: Моргоуз, прегърнала втория си син, Утър и Лот, сновящи из някаква голяма зала, очевидно разменяйки гневни думи, и отново смътните очертания на раненото, може би умиращо дете. Случили ли се бяха вече тези неща, или бяха предупреждение за нещо, което предстоеше тепърва?
Вивиан прехапа устни, наведе се и взе лампата. Изля последните капки чисто масло във водата — масло, ползвано за извикване на видения, никога не трябваше да се употребява за друго. После забърза в падащия мрак, по алеята на процесиите, към дома на жриците.
Веднага щом пристигна, повика прислужницата си.