— Погледни във водата, Моргана. Освободи напълно съзнанието си, и ми кажи какво виждаш.
Моргана приближи и коленичи пред блюдото, пълно с вода. Загледа съсредоточено спокойната водна повърхност. В стаята цареше такава пълна тишина, че Вивиан чуваше скрибуцащите звуци, издавани от някакво насекомо наблизо. После Моргана проговори с колеблив, блуждаещ глас:
— Виждам лодка, покрита цялата в черни драперии. Четири жени стоят в нея и четирите носят корони. Едната от тях си ти… или може би аз…
— Това е баржата на Авалон — каза тихо Вивиан. — Сега мога да разбера това, което виждаш.
Тя прекара леко ръка по повърхността на водата и се загледа във вълничките около пръстите си.
— Погледни отново, Моргана. Кажи ми какво виждаш.
Този път момичето мълча по-дълго. Накрая проговори с някакъв странен глас:
— Виждам дивеч, елени — голямо стадо — а сред тях един мъж. Цялото му тяло е нашарено с боя — елените насочват рогата си към него — о, те ще го убият…
Гласът й затрепера и Вивиан отново разбърка водата с пръсти.
— Достатъчно — заповяда тя. — Сега искам да видиш брат си.
Отново се възцари продължително, тягостно мълчание. Вивиан почувства как тялото й изтръпва от усилието да не се движи и да не издава звук, но успя да си наложи да не помръдне с желязната дисциплина, присъща на жриците.
Накрая Моргана заговори тихо:
— Колко неподвижно лежи; но все пак диша, и ще се събуди скоро. Сега виждам майка си, не, това не е майка ми, а леля Моргоуз с всичките й деца — и четирите. Колко странно, четирите деца носят корони. А има и още едно, и то държи кама… защо е толкова малко? И то ли е неин син? О, той ще го убие, ще го убие… не! — гласът й се извиси в писък. Вивиан докосна рамото й.
— Достатъчно — рече тя. — Събуди се, Моргана.
Момичето разтърси глава като кученце, което се протяга след събуждане.
— Видях ли нещо? — попита тя.
Вивиан кимна.
— Един ден ще се научиш да помниш това, което си видяла — отвърна тя. — Но засега стига толкова.
Сега тя знаеше с какви аргументи да се изправи пред Утър и Игрейн. Лот от Оркни беше, доколкото й бе известно, честен човек, и се бе заклел във вярност на Утър. Но ако Утър умреше без наследник… Моргоуз вече беше родила двама сина и можеше да роди и още. Моргана бе видяла четири деца — а нямаше начин малкото кралство Оркни да издържа четирима принца. Израснеха ли, братята щяха да се хванат гуша за гуша. Пък и Моргоуз… Вивиан с въздишка си припомни неукротимата амбиция на Моргоуз. Ако Утър умреше без наследник, логично бе, че Лот, женен за сестра на кралицата, щеше да наследи престола. Лот щеше да стане върховен самодържец, а синовете му щяха да получат някои от по-малките кралства…
„Би ли стигнала Моргоуз до там, че да крои планове за смъртта на едно дете?“
Вивиан не искаше да повярва такова нещо за детето, което бе откърмила на собствената си гръд. Но все пак — Лот и Моргоуз, и техните амбиции!
Сигурно би било лесно да подкупят някого от прислугата, или да вкарат някой от собствените си прислужници в двора на Утър, комуто да бъде наредено да излага детето на опасност винаги, щом това е възможно. По-трудно е било, разбира се, да се приспи бдителността на вярната бавачка — едновремешната най-доверена прислужница на майка му. Но биха могли да я упоят, или просто да й дадат нещо, което да я кара да се чувства замаяна — достатъчно за смъртоносните им намерения да се промъкнат край нейната бдителност. А колкото и добре да язди едно шестгодишно дете, то никога не би могло да удържи жребец, подушил разгонена кобила.
„Всичките ни планове можеха да рухнат за миг…“
На вечеря тя завари Утър сам на кралската маса. Васалите и прислужниците ядяха хляб и бекон на друга маса, поставена по-ниско в залата. Утър се изправи и я приветства любезно.
— Игрейн все още бди над леглото на сина си, снахо; молих я да си легне и да поспи, но тя каза, че ще спи само след като детето се събуди и я познае.
— Говорих вече с Игрейн, Утър.
— О, да, тя ми каза. Каза, че си й дала думата си, че детето ще живее. Мислиш ли, че си постъпила разумно? Ами ако все пак умре…
Лицето на Утър бе изпито от тревога. Не изглеждаше по-стар от времето, когато взе за жена Игрейн. Косата му беше толкова руса, помисли си Вивиан, че трудно можеше да се разбере побелява ли или не. Беше богато облечен в одежди по римската мода, и също като римляните си бръснеше брадата. На главата нямаше корона, но две златни гривни с формата на змии опасваха ръцете му до лактите, а на шията си носеше пищна златна огърлица.