Той отпусна глава в ръцете си, сякаш бремето му се стори непосилно.
— Ти си мъдра — каза той, а после вдигна глава и я загледа с неукротима омраза. — Бих искал да си някоя глупачка, та да можех да те презирам, проклета да си!
— Ако твоите свещеници имат право — отвърна Вивиан спокойно — то аз отдавна съм прокълната, тъй че можеш спокойно да си спестиш дъха.
11
Когато стигнаха до езерото, слънцето залязваше. На гърба на коня си Вивиан се извърна, за да погледне Моргана, която яздеше малко зад нея. Лицето на момичето бе изпито от умора и глад, но не се беше оплакала, и Вивиан, която нарочно бе наложила бърза езда, за да провери издръжливостта й, изпита задоволство. Жриците на Авалон не живееха лек живот, затова трябваше да разбере ще може ли Моргана да издържа на умора и трудности. Вивиан задържа коня си и остави Моргана да се изравни с нея.
— Ето и езерото — обърна се тя към момичето. — Още малко, и ще бъдем под покрив. Там ще се стоплим, ще хапнем и пийнем.
— Много ще се зарадвам и на трите — отвърна Моргана.
— Уморена ли си, Моргана?
— Малко — призна смутено момичето, — но все пак съжалявам, че пътуването е към края си. Обичам да виждам нови неща, а никога досега не бях пътувала.
Спряха конете си на брега, и Вивиан се опита да погледне познатите му очертания така, както изглеждаха в очите на някой новодошъл. Мътните сиви води на езерото, високите тръстики, които растяха навсякъде по бреговете му, надвисналите ниско облаци, и туфите водни растения, които се подаваха на места из водата. Цареше мълчание, и в него Вивиан сякаш чу мислите на момичето до себе си — „Тук е много самотно, мрачно и потискащо“.
— Как ще стигнем до Авалон? Тук няма мост — нима ще трябва да плуваме на конете? — попита Моргана, и Вивиан, припомняйки си как по пътя насам им се наложи да правят точно това при минаването на една придошла река, я успокои.
— Не, ще извикам лодката.
Тя вдигна ръце и покри лицето си с тях, за да се изолира от всякакви нежелани звуци и гледки, и изпрати негласния зов. След миг по сивкавите води на езерото към тях заплува една баржа, покрита в единия си край в черни драперии и сребро. Баржата се движеше толкова безшумно, че приличаше на някаква голяма водна птица — не се чуваше шум на весла, но когато тя наближи, жените на брега видяха мълчаливите гребци, които движеха веслата така, че не се чуваше и най-слаб плисък на вода. Бяха мургави, дребни мъже, полуголи, а по телата им със сока на сърпицата бяха изрисувани различни магически знаци. Вивиан видя как очите на Моргана се разшириха при вида им, но тя не издаде нито звук.
„Приема всичко прекалено спокойно“, помисли си Вивиан. „Много е млада, за да разбере мистиката на това, което вършим. Трябва някак да й го обясня“.
Мълчаливите дребни мъже привързаха лодката към брега със странно въже от плетена тръстика. Вивиан направи знак на момичето да слезе, и конете бяха отведени на борда на баржата. Един от мъжете подаде ръка на Моргана, за да й помогне да се качи. Тя подаде своята, почти очаквайки той да се окаже безплътен — видение, каквото й се беше сторила и баржата, но вместо това усети здрава, мазолеста ръка под пръстите си. Вивиан се качи последна и застана на носа. Лодката се отдели от брега и отново заплува беззвучно, този път навътре в езерото.
Пред тях се виждаха очертанията на острова и хълма Тор с високата кула „Свети Майкъл“; над смълчаните води се разнесе тихият вечерен звън на църковна камбана. Моргана се прекръсти по навик; в същия миг един от гребците така се намръщи, че тя трепна и отпусна ръка. Докато лодката се промушваше по водата между тръстиките, Моргана наблюдаваше очертанията на църквата на манастира. Вивиан усети внезапния страх, обзел момичето. Явно си мислеше, че в края на краищата ще я отведат на Острова на свещениците, където вратите на манастира ще се затворят завинаги зад нея.
— Към островната църква ли отиваме, лельо?
— Няма да стигнем до църквата — отговори спокойно Вивиан. — Най-обикновеният пътник, пък и ти самата, ако тръгнеш сама с лодка по езерото, никога не би стигнал до Авалон. Чакай и ще видиш; не задавай въпроси; това е твое задължение, докато още се обучаваш.
Моргана прие упрека и замълча. Очите й все още бяха разширени от страх. После проговори тихичко:
— Всичко е като в приказката за лодката на феите, с която се отива в страната на вечната младост…
Вивиан не й обърна внимание. Беше се изправила на носа на лодката, вдишваше дълбоко, събирайки силите си за магията, която предстоеше да направи; за момент се зачуди дали все още й стигат сили. „Стара съм“, помисли тя, обзе я внезапна паника, „но трябва да живея, докато Моргана и брат й пораснат! Мирът в тази земя зависи от това, какво ще сторя, за да ги запазя живи и здрави!“