Тя пропъди тези мисли; съмнението винаги имаше фатално въздействие. Спомни си, че това, което й предстоеше да извърши, бе вършила почти всеки ден от живота си като зряла жена. Междувременно за нея то беше нещо толкова естествено, че би могла да го извърши насън или умирайки. Застана неподвижно, вдървена, окаменяла от напрежение — след това протегна напред ръце, изправи ги високо над главата си, с длани обърнати към небето. После издиша дълбоко и ги отпусна надолу — и заедно с този неин жест падна мъглата, заличавайки от погледа църквата, бреговете на Острова на свещениците, и дори хълма Тор. Лодката се заплъзга през гъста, непроницаема мъгла, която ги обви с нощен мрак. Вивиан чу в тъмнината дишането на Моргана — ускорено като на подплашено животинче. Понечи да заговори, да успокои момичето, че няма от какво да се бои, но започваше обучението на Моргана за жрица. Тя трябваше да се научи да се преборва със страха, както с умората, трудностите и глада.
Лодката продължаваше да се плъзга през мъглата. Бързо и уверено — защото по езерото нямаше други лодки — тя се придвижваше през непрогледната влага. Вивиан усети, че косата и веждите й са овлажнели; влагата проникваше и през дебелия й вълнен шал. От внезапния студ Моргана затрепери.
В този миг мъглата изчезна изведнъж — сякаш някой дръпна завеса, и пред тях се простря огряна от слънцето вода и зелен, тревист бряг. Хълмът Тор беше тук, но Вивиан чу как момичето до нея пое дълбоко дъх от изненада и удивление, защото на върха на Тор имаше кръг от изправени камъни, които блестяха на слънцето. Нагоре по хълма, към храма, се виеше спираловидно алеята на процесиите. В подножието на хълма се намираха жилищата на жриците, а горе на ската се виждаше Свещения извор — под него проблясваха водите на Огледалното езеро. По цялото протежение на брега имаше ябълкови горички, а зад тях се виждаха стари дъбове. Около техните клони се виеха клонките на имела, които проблясваха със златистите си цветове.
Моргана прошепна:
— Колко е красиво… — Вивиан можеше да почувства страхопочитанието в гласа й — действителност ли е това, господарке?
— Това място е по-действително от всички останали, където си била досега — отвърна Вивиан, — скоро ще го разбереш.
Лодката приближи брега и пристана със скърцане към песъчливия бряг. По склоновете, чак до крайбрежните тръстики, се ширеха зелени пасища, а по водите се плъзгаха лебеди, беззвучно като баржата. Между дъбовете и ябълковите горички се провиждаше ниска сграда от сив камък с колонада отпред. Моргана забеляза облечени в бяло фигури, които вървяха напред-назад под колоните. Отнякъде се носеха тихите звуци на арфа. Косо падащата светлина — възможно ли беше това да е същото слънце, огрявало познатия й досега свят? — заливаше всичко със златисто мълчание, и Моргана почувства, че в очите й напират сълзи. Без сама да знае защо, тя си каза: „Прибирам се у дома“ — та нали целия си досегашен живот бе прекарала в Керлиън и Тинтагел и никога досега не бе виждала това красиво място?
Вивиан бе дала напътствия как да се погрижат за конете и отново се обърна към Моргана. Разбра по изражението на лицето й, че е изпълнена с удивление и почит, и не заговори веднага, а изчака, докато от гърдите на Моргана се отрони дълбока въздишка, сякаш момичето се събуждаше от сън. Надолу по виещата се пътека слизаха жени, облечени в тъмно оцветени рокли, с връхни туники от дивечови кожи. Някои от тях имаха татуиран лунен сърп между веждите си. Сред тях имаше жени, които на вид приличаха на Моргана и Вивиан — дребни и мургави, явно произхождащи от племето на пиктите, но имаше и високи и стройни жени, с руса или червеникавокестенява коса. Имаше дори две-три от тях, чиито черти съвсем очевидно доказваха римския им произход. Като слязоха на брега, всички мълчаливо се поклониха на Вивиан с дълбоко уважение, а тя вдигна ръка в жест на благослов.
— Това е моя роднина — каза Вивиан. — Името й е Моргана. Тя ще бъде една от нас, вземете я със себе си — но тук Господарката на езерото спря и се взря в младото момиче, което стоеше треперещо от студ в падащия здрач, който оцветяваше пейзажа наоколо във фантастични цветове. Детето беше уморено и уплашено. Достатъчно изпитания и трудности й предстояха; не беше необходимо те да започват още тази вечер. Затова Вивиан се обърна към Моргана и каза:
— Утре ще отидеш в Дома на девиците. Там никой няма да се интересува от това, че си ми роднина и принцеса по кръв, няма да имаш име и права, докато сама не си ги заслужиш. Но тази вечер можеш да дойдеш с мен; нямахме много време да разговаряме по време на пътуването.