Моргана пламенно се притисна към жрицата.
— Не исках да остана там! По-скоро бих умряла…
— Знаех това — въздъхна Вивиан. — Затова мисля, че имаш призвание да служиш на Великата майка, дете. Но досега ти си водила лек, изпълнен с удобства живот, а ти предстоят трудности и много горчивини, Моргана. Може би ще ти възложа жестоки изпитания, като тези, които Великата майка наложи на мен. Сега ти мислиш само за своята дарба, която ще се научиш да ползваш, и за живота си в прекрасно място като Авалон; но запомни, не е лесно да се покоряваш на волята на Сиридуен, Богинята, дъще — тя не е само Великата майка на любовта и рождението; тя е и повелителка на Смъртта, на Царството на мрака… — Вивиан погали с въздишка меката коса на момичето. — Тя е и Мориган, Големия гарван — вестителят на битките… О, Моргана, Моргана, как искам да беше моя дъщеря, но дори и тогава не бих могла да те щадя. Ти си оръдие за нейните цели, както и аз самата.
Вивиан склони глава и я отпусна за миг на рамото на младото момиче.
— Вярвай ми, че те обичам, Моргана. Защото знам — ще дойде време, когато ще ме намразиш толкова силно, колкото ме обичаш сега…
Моргана коленичи импулсивно.
— Никога — прошепна тя. — Отдавам се в твои ръце — и в ръцете на Богинята…
— Дано Богинята направи тъй, че никога да не съжалиш за думите си — каза Вивиан. Тя протегна ръце към топлината на огъня. Ръцете й бяха малки, но силни. Ставите им бяха леко подути от годините.
— С тези две ръце съм помагала на много деца да видят белия свят; но по тях е текла и кръвта на един умиращ. Някога измамих един мъж и станах причина за смъртта му — един мъж, в чиито прегръдки бях лежала и комуто се бях клела във вярна любов. Наруших покоя на майка ти, а сега й отнех и децата. Не се ли страхуваш от мен, не ме ли мразиш, Моргана?
— Боя се от теб — каза момичето, все още коленичило в нозете й. Дребното му мургаво лице отразяваше играта на огъня. — Но никога не бих те намразила.
Вивиан въздъхна дълбоко, отхвърляйки предчувствията и страха.
— Не се боиш от мен — рече тя, — а от Нея. И двете сме в нейни ръце, дете. Моята непорочност е посветена на Богинята. Пази я, докато Великата майка ни извести волята си.
Малките ръце на Моргана се отпуснаха върху ръцете на Вивиан.
— Да бъде тъй — прошепна тя. — Заклевам се.
На следния ден Моргана беше отведена в Дома на девиците и остана там дълги години…
Говори Моргана…
Как да опиша обучението на една жрица? Това, което не е очевидно, е тайна. Тези, които са извървели този път, знаят всичко, а несведущите няма да разберат нищо, дори да напиша за всички забранени неща. Седем пъти мина навечерие на Белтейн; седем пъти ни смразява зимата. Виденията ми идваха лесно, нали Вивиан беше казала, че съм родена за жрица. Трудно беше по-скоро да наложа волята си, та те да си отиват, когато пожелая, и да идват, само когато ги повикам, трябваше да се науча да затварям дверите на бъдещето пред вътрешния си взор, и знаех, че не бива да поглеждам зад тях.
Най-трудни бяха дребните магии. За тях мислите ми трябваше да се лутат по необичайни пътища. Да мога да извикам огъня, мъглите, да доведа дъжд — това не беше чак толкова трудно, колкото да се науча да разбирам кога да ги призовавам и кога да оставя това в Божиите ръце.
Трябваше да уча и други неща, за които свръхестествените ми дарби никак не ми помагаха. Науката за билките, лечителското изкуство, дългите песни, от които нито една дума никога няма да бъде написана — защото как би могла Божията мъдрост да се повери на нещо, създадено от човешки ръце? Някои от уроците ми доставяха искрено удоволствие — разрешено ми бе да се уча да свиря на арфа, а после и да направя своя собствена от свещено дърво, със струни от чевата на жертвено животно. Но имаше и други уроци, които ме изпълваха с ужас:
Най-трудно беше да се науча да гледам вътре в себе си — под въздействието на билки, които отделяха съзнанието от плътта. Докато тялото страдаше и се гърчеше, съзнанието летеше свободно извън преградите на времето и пространството, и можеше да чете в миналото и бъдещето. Но за това нямам право да кажа нищо повече. Дойде и деня, когато ме изхвърлиха от Авалон само по риза, а малката жреческа кама бе единственото ми оръжие. Трябваше сама да намеря обратния път, ако успеех. Знаех, че ако не успея, там ще ме оплачат, все едно умряла. Но дверите на Авалон никога вече нямаше да се отворят пред мен, ако не успеех да сторя това със силата на собствената си воля. Когато мъглите се сключиха над мен, се лутах дълго по непознатите брегове на езерото, чувах само камбаните и тъжното пеене на монасите. Но накрая разкъсах мъглата и извиках Богинята — стъпила на земята, но с глава, издигната до звездите, простряла ръце от хоризонт до хоризонт — и произнесох Словото на Силата…