— Наистина остарявам — рече тя. — За миг се бях отдала на спомените си. Ти не си вече детето, което доведох тук преди години, но понякога забравям това, Моргана.
Моргана се усмихна и усмивката накара лицето й, което обикновено имаше малко нацупено изражение, да грейне. „Също като Моргоуз“, каза си Вивиан, „въпреки че иначе никак не си приличат. Това е кръвта на Талиезин“.
Моргана каза:
— Струва ми се, че ти нищо не забравяш, лельо.
— Може би не. Закуси ли вече, дете?
— Не. Но не съм гладна.
— Много добре. Искам ти да тръгнеш с баржата.
Моргана, приучена да избягва излишни приказки, само кимна почтително в знак на съгласие. Заповедта на Повелителката в никакъв случай не бе нещо необичайно — когато баржата тръгваше от Авалон, на нея винаги трябваше да има някоя от жриците, която познаваше тайния път през мъглите.
— Мисията ти е, така да се каже, семейна, защото към острова приближава моят син. Затова си казах, че ще е подходящо неговата братовчедка да го приветства с „добре дошъл“.
Моргана отново се усмихна.
— Балан ли пристига? — каза тя. — Нима млечният ми брат Балин ще рискува безсмъртната си душа, излизайки от обсега на църковните камбани?
Очите на Вивиан проблеснаха развеселено, но тя каза:
— И двамата са горди мъже и храбри войни, и водят безукорен живот, според разбиранията на друидите. Не причиняват зло никому и не потискат никого. Винаги, когато видят неправда, се стараят да я поправят. Не се и съмнявам, че когато се сражават рамо до рамо, са два пъти по-страшни за саксонците. Всъщност може да се каже, че не се боят от нищо, освен от магиите на онази зла вълшебница, която се пада майка на единия от тях… — тя се изкиска като младо момиче и Моргана се присъедини към нея. После Вивиан допълни сериозно:
— Не съжалявам, че пратих Балан да отрасне във външния свят. Той няма призвание и от него би излязъл много лош друид. А ако е изгубен за Богинята, не се съмнявам, че тя въпреки всичко ще бди над него, дори ако той я призовава под името Дева Мария и премята броеници, докато чете молитвите си. Но няма да посрещаме Балан. Той се намира някъде по крайбрежието и се сражава с Утър I срещу саксонците. Радвам се, че е така. Говоря за най-малкия си син.
— Но аз мислех, че Галахад е още в Бретан.
— Така мислех и аз, но снощи имах видение… видях го. Той е тук, наблизо. За последен път съм го виждала, когато беше на дванадесет години. Мисля, че е доста пораснал — сега трябва да е на шестнадесет или малко повече. Възмъжал е и вече може да влиза в бой, но все още не знам дали ще стане рицар или не. Моргана продължи да се усмихва и Вивиан си спомни, че когато тя пристигна бе доста самотна. Единственото друго дете на острова бе Галахад, и понякога им разрешаваха да играят заедно.
— Бан от Бенуик трябва да е доста остарял — отбеляза Моргана.
— Да, вече е стар; има и много синове, тъй че моят син сред тях е просто един от многото незаконородени. Независимо от това, братята му се боят от него и искат той да се махне от кралството. В края на краищата едно дете, родено от самия брачен ритуал, не може да бъде третирано като обикновено копеле. — Тя продължи, отговаряйки на мълчаливия въпрос на Моргана. — Баща му искаше да му даде земи в Бретан, но още преди Галахад да навърши шест години, аз знаех, че в сърцето си той винаги ще се стреми насам, към Езерото — видя как блеснаха очите на Моргана и отново отговори на непроизнесените й думи:
— Мислиш си, че е жестоко той винаги да се стреми към непостижимото? Може би. Но не аз проявих жестокост, а Богинята. Съдбата му е свързана с Авалон Ин, и във виденията си аз съм го виждала да коленичил пред Светия потир…
Моргана отново направи жест, изразяващ съгласие, с който си служеха жрици, приели обет за мълчание. Само че този път той имаше леко ироничен оттенък.
Вивиан изведнъж се ядоса на себе си. „Ама и аз съм една! Стоя тук и се оправдавам за живота си и за това, как съм постъпила със синовете си, пред едно нищо и никакво хлапе! Не й дължа никакви обяснения!“ Тя проговори, но този път с хладен и отчужден тон:
— Тръгни с баржата, Моргана, и го посрещни. Трети безмълвен жест на съгласие и Моргана понечи да тръгне.
— Чакай малко — спря я Вивиан. — Като пристигнете, ела да закусиш с нас, той е твой братовчед.
Моргана се усмихна, и в същия миг Вивиан осъзна с учудване, че целта й е била тъкмо да накара момичето да се усмихне.
Моргана заслиза по пътеката към брега на езерото. Сърцето й все още биеше учестено; тези дни, след разговорите й с Повелителката, привързаността й към нея често се изместваше от гняв. Тя нямаше право да изрази нито едното, нито другото, и това се отразяваше по странен начин на мислите й. Това й се струваше странно, защото досега винаги бе успявала да контролира чувствата си — бе учена на това, също както и да контролира думите и дори мислите си.