— Да, бях и съм твоя братовчедка. Но от онова време минаха години — каза тя и се извърна, нареждайки с жест на мълчаливите прислужници да отблъснат лодката от брега.
— Но магията на Авалон си остава все същата — промълви той, и тя разбра, че не говори на нея. — Мъглата, тръстиките, виковете на блатните птици… и баржа, която като по вълшебство се плъзга към смълчания бряг… Зная, че не е място за мен, и все пак винаги се връщам тук…
Лодката отново се плъзна мълчаливо по езерото. Дори сега, след всички тези години, Моргана, която знаеше, че няма никаква магия, а просто гребците са внимателно обучени да не плискат вода с веслата, се впечатли от мистичното мълчание, в което се движеха. Когато се извърна, за да повика мъглите, изведнъж почувства с всяка своя клетка младия мъж зад себе си. Той стоеше, балансирайки леко, изправен до коня си, подпрян с една ръка на седлото, прехвърляйки плавно теглото си от единия на другия крак, така че не залиташе, независимо от движението на лодката. Моргана правеше същото, научила се беше в продължение на годините, прекарани тук, но той го вършеше просто с вродена гъвкавост.
Когато стъпи на носа на лодката и вдигна ръце нагоре, тя сякаш почувства силата на погледа му, впит в гърба й. Дългите й ръкави се развяха над водата. Моргана пое дълбоко дъх, зареждайки се с енергия за предстоящия магически акт, знаеше, че трябва да съсредоточи цялата си сила, и се гневеше на себе си, защото очите на мъжа зад нея я разсейваха.
„Нека гледа!“ каза си тя разгневена. „Нека се бои от мен, нека ме види като въплъщение на самата Велика майка!“ Но някаква упорита част от нея, отдавна забравена, проплакваше: „Не, искам да ме види като жена, не като богиня, не и жрица!“. Тя пое още веднъж дъх и изтри от съзнанието си това желание.
Ръцете й се вдигнаха нагоре, към небесния свод; мъглите се спуснаха, следвайки сякаш плавното движение на дългите й ръкави, и надвиснаха над тях с тежкото си мълчание. Моргана стоеше неподвижна. Той беше толкова близо до нея, че чувстваше топлината на тялото му. Достатъчно бе само едно нейно движение и тя щеше да докосне ръката му. Знаеше дори как щеше да я изгори това докосване. Отдръпна се малко встрани. Одеждите й леко прошумоляха, докато се увиваше във воала си, за да подсили преградата между двамата. През цялото време се чудеше на себе си. Някакъв вътрешен глас й казваше: „Но това е само братовчед ми, синът на Вивиан, който обичаше да сяда в скута ми, когато беше малък и самотен!“ Тя умишлено се насили да си припомни някогашното несръчно момче, изподраскано от храсталаците. Но щом излязоха от мъглите, погледът й отново срещна тъмните му очи и тя усети замайване.
„Разбира се, че ще ми се вие свят, нали още не съм закусила“, опита да се убеди Моргана, наблюдавайки копнежа, с който Галахад съзерцаваше брега на Авалон. Забеляза, че той се прекръсти. Ако го видеше, Вивиан щеше да се ядоса.
— Това наистина е страната на феите — каза той с нисък глас — и ти си все още феята Моргана… Но си станала жена, прекрасна жена, братовчедке.
„Но аз не съм красива“, каза си тя нетърпеливо, „това, което той вижда, е вълшебството на Авалон!“ Тихият глас отново се обади: „Искам да ме смята за красива — такава, каквато съм, неразкрасена от вълшебство!“ Тя сви здраво устни — знаеше, че така изглежда строга, далечна, отново изцяло жрица.
— Оттук — каза тя рязко и когато дъното на лодката застърга по пясъка нареди с жест на лодкарите да се погрижат за коня.
— С твое позволение, лейди — каза Галахад, — за него ще се погрижа аз. Седлото му не е обикновено.
— Както желаеш — отвърна Моргана и застана встрани, наблюдавайки как той разседлаваше коня. Но всичко, свързано с него, я изпълваше с толкова силно любопитство, че тя не можа да се въздържи и заговори:
— Седлото е наистина странно — какви са тези дълги кожени примки отстрани?
— Използват ги скитите — наричат се стремена. Моят осиновител ме взе със себе си, когато отиваше на поклонение, и аз ги видях в тяхната страна. Дори римските легиони не разполагат с конница, равна на скитската, защото с помощта на тези стремена скитите могат да контролират напълно конете си, дори да ги спират на място, когато галопират. Затова умеят отлично да се сражават на коне. Колкото и леки да са скитските ризници, конният боец е непобедим в сражение с пешаци — отвърна Галахад. После се усмихна и подвижното му лице засия. — Саксонците ме наричат Алфгар — това ще рече стрелата на елфите, която излита от тъмното и поразява невидимо, а пък в двора на Бан преведоха това име и ме наричат Ланселет — което означава горе-долу същото. Някой ден ще въоръжа цял конен легион по примера на скитите, и да му мислят тогава саксонците!