— Да — отвърна той. — Помня, веднъж, като дете, се качих горе. Бях убеден, че правя нещо нередно, и че ако някой ме открие, ще ме накажат. Но още си спомням гледката, която се разкрива отгоре. Чудя се дали ще ми се стори също толкова високо, както в детските ми години.
— Ако искаш, можем да тръгнем по пътя на процесиите. Той не е толкова стръмен, защото се вие около хълма. Но е по-дълъг.
— Не — отвърна Ланселет. — Хайде да се изкатерим нагоре по скалата — той се поколеба — но може би това ще е много уморително за момиче? Аз съм се катерил и по по-стръмни скали, когато съм бил на лов, но ти ще се справиш ли с тези поли?
Моргана се разсмя и му каза, че често се качва на върха на хълма.
— А що се отнася до полите, свикнала съм — допълни тя. — Ако ми пречат, ги запретвам нагоре.
Усмивката му я накара да изтръпне от удоволствие.
— Повечето жени, които познавам, биха счели за нескромно да показват голи крака.
Тя се изчерви.
— Не виждам какво общо има скромността с това да се катериш с голи крака, мъжете сигурно знаят, че жените имат крака също като тях. Мисля, че ако видят това, което тъй или иначе могат да си представят, приличието няма чак толкова да пострада. Знам, че някои християнски свещеници говорят така, но те смятат, че човешкото тяло е не Божие, а демонско дело. Въобразяват си, че един мъж не може да види тялото на жена, без да изпадне в някакъв бяс да го притежава.
Ланселет отвърна поглед и Моргана зарадвана разбра, че под външната си увереност е свенлив. Двамата тръгнаха нагоре. Моргана, заякнала от много тичане и катерене, наложи такова темпо, което Ланселет за свое учудване спазваше с усилие. На половината път нагоре по скалата тя спря и установи със задоволство, че той се е запъхтял, докато нейното дишане бе все още спокойно и равномерно. Запретна полите си и ги подпъхна в колана на дрехата си така, че падаха до коленете й, и забърза отново. Нагоре пътят беше още по-стръмен и каменист. Никога досега не бе се замисляла, че оголва краката си, когато се качваше. Сега обаче, когато знаеше, че той ги вижда, изпита доволство от съзнанието, че са силни и стройни. Замисли се дали наистина няма да я приеме за нескромна, когато стигна първа върха, стъпи на билото и поседна в сянката на каменния храм. След миг се появи и той, дойде при нея и се просна задъхан на земята. Когато дишането му се успокои, каза:
— Явно напоследък съм яздил прекалено много за сметка на ходенето и катеренето. Ти дори не си се задъхала.
— Е, аз съм свикнала да се качвам тук, и рядко използвам пътя на процесиите.
— А пък на Острова на свещениците няма и помен от каменния кръг — рече Ланселет и посочи към камъните.
— Не — отвърна тя. — В техния свят съществуват само църквата и ако се заслушаме със съзнанието си, можем да чуем църковните камбани, в нашия свят те са само сенки, както и ние сме сенки в техния. Чудя се дали това бе причината те да избягват църквата по време на нашите свещени дни, а също и за дългите им пости и бдения по това време. Сигурно за тези, които имат следа от пророческа дарба, сенките на друидите около тях и шепотът на техните химни са много обезпокоителни.
Ланселет потръпна. За миг сякаш облак скри слънцето.
— А ти имаш ли пророческа дарба? Можеш ли да виждаш през мъглите, които разделят двата свята?
— Всеки от нас може — отвърна Моргана, — но аз съм обучена по-добре от повечето жрици. Ти би ли желал да виждаш през мъглите, Галахад?
Той отново потръпна и отвърна:
— Моля те, не ме наричай така, братовчедке.
Тя се разсмя.
— Значи, макар че живееш сред християни, не те напуска старото поверие, останало още от елфите — че този, който знае истинското ти име, може да завладее духа ти? Ти знаеш моето име, братовчеде. А аз как да те наричам, може би Ланс?
— Наричай ме с каквото искаш име, само не и с това, което ми е дала майка ми. Когато тя произнесе това име по определен начин, все още се чувствам сякаш съм закърмен на гърдите й с този страх…
Тя се пресегна и постави пръст на мястото между веждите му, което е особено чувствително към свръхестественото зрение. Духна леко на същото място и чу как той си поема удивено дъх. Каменният кръг около тях сякаш започна да се топи в сенките. Сега наоколо пак се простираше билото на Тор, но на него имаше само една малка църква от плет, измазан с глина, и ниска каменна кула, на която имаше грубовато изображение на ангел.
Стори им се, че към тях се насочва върволица облечени в сиво фигури. Ланселет се прекръсти бързо.
— Те виждат ли ни, Моргана? — прошепна той прегракнало.
— Може би някои от тях ни виждат като сенки. Други може би ни мислят за свои хора, или пък си мислят, че очите им са заслепени от слънцето, та виждат несъществуващи неща — отвърна тя и в същия момент изтръпна, това бе мистерия, която тя не биваше да споделя с непосветен. Но никога досега не се бе чувствала толкова близка с някого; мисълта да има тайни от него й се струваше непоносима — затова и му дари тази тайна. Каза си, нали Господарката и без това иска той да остане в Авалон. Редно би било той да стане следващия Мерлин! Чуваше тихия напев: