— На мен пък това ми се струва богохулно деяние и отричане на самия живот — отвърна Моргана, — и знам, че и Вивиан мислеше така.
„Защо“, каза си тя изведнъж, „стоя тук и споря на религиозни теми тъкмо с Ланселет?“
— Вивиан, също както и Талиезин, бе човек от друг свят и друго време — казваше Ланселет. — Те бяха забележителни личности, но си отидоха заедно с епохата си, а ние сега трябва да се задоволим с тези, които дойдоха на тяхно място. Ти толкова ми напомняш на майка ми, Моргана — и той се усмихна тъжно, а усмивката му разкъса сърцето й. Стори й се, че той и преди беше казвал нещо подобно; не, беше й се присънвало, но не можеше да си го припомни ясно… Ланселет продължи:
— Виждам, че си тук със съпруга си, а и завареният ти син е чудесно момче. Ще бъде чудесно попълнение на нашето рицарско братство. Винаги съм искал да си щастлива, Моргана, и толкова дълги години все ми се е струвало, че си нещастна — но сега си почитана владетелка, а имаш и чудесен син…
„Ами да“, каза си Моргана, „какво ли повече би могла да желае една жена…“
— Трябва да отида и да поднеса почитанията си на кралицата…
— Да — кимна Моргана, и не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Не се и съмнявам, че гориш от нетърпение да го сториш.
— О, Моргана — отвърна Ланселет потиснато, — познаваме се толкова отдавна, роднини сме всички помежду си, наистина ли не можем да оставим миналото на мира? Толкова ли ме презираш, още ли храниш такава силна омраза към мен?
Моргана поклати глава.
— Не мразя нито теб, нито нея — каза тя. — За какво ми е да ви мразя? Но си мисля, че сега си женен човек — а и Гуенхвифар има право да бъде оставена на спокойствие.
— Ти никога не си я разбирала — започна разгорещено Ланселет. — Убедена съм, че я мразиш, откак и двете бяхте съвсем млади момичета! Това не е хубаво, Моргана! Тя се покая за прегрешението си, а аз — както сама казваш — съм женен за друга. Но нямам намерение да я отбягвам, сякаш е прокажена. Ако все още държи на приятелството ми, като братовчед на нейния съпруг съм готов винаги да й го предложа!
Моргана знаеше, че той говори искрено — какво пък, на нея й беше все едно. Аколон й даваше това, което толкова дълго бе копняла да получи от Ланселет… Но странно, дори тази мисъл й причиняваше болка, както боли мястото на извадения зъб; беше го обичала толкова дълго, че сега дори мисълта, че може да го гледа, без да изгаря от желание, я караше да чувства в себе си непоносима празнота. Тя каза меко:
— Съжалявам, Ланс, не исках да те ядосвам. Както ти сам каза, всичко е отдавна минало.
„Сигурно искрено си вярва, че могат да бъдат просто приятели с Гуенхвифар… За него може би е възможно, а пък като си помисля колко набожна е станала Гуенхвифар, не бих се учудила…“
— Ето те и теб, Ланселет — човек винаги може да те открие около някоя от най-красивите дами в двора! — разнесе се весел глас. Ланселет се обърна и попадна в мечешката прегръдка на новодошлия.
— Гарет! Как е там, в онези далечни северни земи? Ето че и ти си вече зрял мъж и глава на семейство! Две деца ли роди вече съпругата ти или три? Хубавецо, изглеждаш по-добре от всякога — дори Кай не би ти се присмял!
— Не бих се отказал да го взема отново в кухните — намеси се смеешком Кай, който бе дошъл да потупа по рамото Гарет. — Четирима сина, а? Лейди Лионорс ражда все близнаци, като дивите котки във вашия северен край, нали? А ти, Моргана, с всяка изминала година ставаш все по-млада — допълни той и сведе глава над ръката й; винаги я беше харесвал.
— Като видя какъв зрял мъж е вече Гарет, се чувствам по-стара от хълмовете наоколо — засмя се и Моргана. — Една жена знае, че е започнала да остарява, когато загледа някой млад мъж и си каже: „Но аз го познавах още преди да му сложат първите панталонки!“
— Това, уви, действително е вярно за нас двамата, братовчедке — Гарет се наведе, за да може да прегърне Моргана. — Помня как ми правеше дървени рицари — тогава бях още почти бебе…
— Наистина ли помниш онези дървени рицари? — Моргана искрено се зарадва.
— О, да — дори един от тях още съществува. Лионорс го е прибрала сред разните ми съкровища — отвърна Гарет. — Чудесно е боядисан — в синьо и червено, и най-големият ми син много иска да си играе с него, но за мен е прекалено скъп спомен, за да му го дам. Знаеш ли, че го бях кръстил Ланселет тогава, братовчедке?