— Така бих искал всички да са щастливи — поде Артур и тя осъзна, че тъкмо това е ключът към неговата личност. Той най-искрено се стремеше да направи всекиго щастлив, до последния от поданиците си. Бе си затворил съзнателно очите пред любовта между Гуенхвифар и Ланселет, защото знаеше, че ако ги раздели, тя ще страда. По същата причина не се осмели да вземе друга жена за съпруга или поне за любовница, за да не я оскърби — защото другата би могла да му роди син, а Гуенхвифар не можеше.
„Не е достатъчно коравосърдечен за самодържец на цяла Британия“, казваше си Моргана, докато се опитваше да се съсредоточи върху тъжните песни на Друстан. Артур заприказва за оловните и калаени мини в Корнуол — редно бе тя да отиде там и да ги нагледа. Херцог Марк трябваше да е наясно, че не той владее страната, а освен това двете с Изота неминуемо щяха да се сприятелят — Изота също обичаше музиката, ако се съди по това колко унесено слушаше Друстан.
„Не, не от любов към музиката тя не може да откъсне очи от него“, рече си тя внезапно и замълча. Огледа четирите кралици, които седяха на тази маса, и въздъхна: да, Изота не можеше да откъсне очи от Друстан, и кой би могъл да я упрекне? Херцог Марк беше стар и строг, а злите му, постоянно шарещи очички й напомняха за покойния Лот от Оркни. Моргоуз бе повикала младия Ламорак и сега двамата нещо си шепнеха. Кой би могъл да я обвини? Толкова дълго бе съпруга на Лот — което не би било повод за щастие за никоя жена — още откак бе навършила четиринадесет години; но докато той бе жив, бе зачитала достойнството му и дори да бе имала любовници, никой не можеше да каже нищо със сигурност. „А нима аз съм по-добра — уверявам Уриенс в привързаността си, а само чакам удобен миг да се вмъкна в леглото на Аколон, и се оправдавам с това, че той е мой жрец!“
Зачуди се има ли жена, която да не постъпва така. Гуенхвифар бе велика кралица на цяла Британия, а тя първа изневери на съпруга си… Моргана изпита чувството, че сърцето й се втвърдява и се превръща в камък. Тя, Моргоуз и Изота бяха омъжени за старци, затова съдбата им бе такава. Но Гуенхвифар имаше млад и красив съпруг, при това велик крал — какво право имаше тя да се оплаква?
Друстан остави арфата, поклони се, и взе един рог, пълен с вино, за да накваси устните си.
— Не мога да пея повече — каза той, — но ако лейди Моргана приеме арфата ми, аз ще й я дам с радост, защото съм чувал много за нейната дарба.
— Хайде, дете, посвири ни — намеси се и Моргоуз, а Артур добави:
— Да, толкова отдавна не съм те чувал да пееш, а все още не съм чул по-сладък глас от твоя… Сигурно защото твоите песни са първите, които помня. Струва ми се, че помня как ми пееше приспивни песни още когато не можех да говоря правилно, а и ти самата беше малко момиче. Винаги си те спомням така, Моргана — каза той, и като видя болката в очите му, Моргана сведе глава.
„Може би това е, което не може да прости Гуенхвифар — че за него винаги моето лице си остава лицето на Богинята?“
Тя взе арфата на Друстан и сведе още по-ниско глава над струните, опитвайки ги една по една.
— Тази е настроена по-различно от моята — каза Моргана, подръпна една-две струни и спря, защото отвън, в долната зала, се чу силен шум. Прозвуча тромпет — звукът отекна силно и остро в каменните стени на замъка. Сетне се чу тропот и звън, сякаш пристигаха много въоръжени люде. Артур понечи да стане, но веднага седна обратно на мястото си, защото в този момент в тронната зала нахлуха четирима тежко въоръжени мъже, с оголени мечове и щитове.
Кай се изпречи пред тях и се опита да протестира — не бе прието да се влиза с оръжие пред краля на Петдесетница, но те само го изблъскаха грубо встрани.
Четиримата носеха римски шлемове — Моргана бе виждала един-два такива шлема, които се съхраняваха на Авалон — къси войнишки туники и римско снаряжение. Тежки червени наметала се стелеха зад тях. Моргана примигна — за миг й се стори, че римски легионери за дошли от миналото; единият дори носеше на края на пиката си позлатената фигура на орел, изрязана от дърво.
— Ако ти си Артур, херцог на Британия — извика един от натрапниците — ние трябва да ти предадем вест от Луций, император на Рим!
Артур стана от мястото си и пристъпи към мъжете, облечени като легионери.
— Аз не съм херцог, а велик крал и самодържец на цяла Британия — отвърна той спокойно. — За никакъв император Луций не съм чувал. Рим падна отдавна и сега това, което остана от древната империя, е в ръцете на варвари, а несъмнено и на самозванци. Все пак, не считам, че трябва да бесим кучето заради наглостта на господаря му. Кажете това, което са ви изпратили да кажете.