— А какво да кажа на Ланселет? — започна да отстъпва Илейн.
— Каквото решиш — отвърна Моргана. — Но най-добре му кажи истината — че си я пратила за отглеждане на Авалон, защото там има място, което я очаква. Ако обаче решиш да го лъжеш, на мен ми е все едно — ако искаш, му кажи, че се е удавила в езерото или я е отвлякъл призракът на бащиния ти дракон, напълно ми е безразлично.
— Ами свещеникът? Ако отец Грифин разбере, че съм пратила дъщеря си да бъде обучавана за магьосница сред езичници…
— Какво ще кажеш на него пък изобщо не ме интересува — заяви Моргана. — Може би ще решиш да го уведомиш, че си заложила безсмъртната си душа, за да се сдобиеш със съпруг с помощта на моите магии, и че си обещала да ми дадеш дъщеря си в замяна… Не, нали? Така си и мислех.
— Жестока си, Моргана — сега сълзите се стичаха свободно по бузите на Илейн и капеха по земята. — Дай ми поне няколко дни отсрочка, за да я подготвя за раздялата, да приготвя някои неща, от които ще се нуждае…
— Тя няма нужда от почти нищо — прекъсна я Моргана. — Една чиста риза за смяна, топли дрехи за езда, дебело наметало и здрави обувки — това е всичко. На Авалон ще я облекат като всички момичета, които се обучават за жрици. Вярвай ми, там ще се отнасят с нея с обич и почтително, защото е внучка на най-великата сред жриците. И независимо от това, което твърдят вашите свещеници, никой няма да я подложи на сурови изпитания, преди да е пораснала достатъчно, за да може да ги понесе. Убедена съм, че ще е щастлива там.
— Щастлива ли? На това лошо място — сред магии и вълшебства?
Когато Моргана заговори отново, тонът й бе толкова убедителен, че успя да докосне сърцето на Илейн:
— Кълна ти се, аз бях щастлива на Авалон, и от момента, когато го напуснах, не е минал ден да не съм копняла да се върна отново там. Чувала ли си ме някога да лъжа? Хайде — нека отидем да ме запознаеш с детето.
— Днес й забраних да напуска стаята си. Наказана е да седи там сама и да преде до залез-слънце. Държа се грубо със свещеника, затова се наложи да я накажа.
— А пък аз отменям наказанието — заяви Моргана. — Отсега нататък аз съм нейна осиновителка и настойница, и не виждам каквато и да било причина тя да проявява учтивост към този свещеник. Заведи ме при нея.
Потеглиха на другия ден призори. На раздяла с майка си Нимю поплака, но не бе минал и час, откак бяха на път, и тя вече надничаше любопитно към Моргана изпод качулката на наметалото си. Беше висока за възрастта си — не напомняше толкова много на майката на Ланселет, Вивиан, колкото на Моргоуз или Игрейн. Беше руса, но косите й имаха медночервеникав оттенък, та Моргана реши, че като порасне, ще си бъде направо червенокоса. Очите й бяха на цвят, досущ като дивите горски теменужки, които растат около потоците.
Преди да тръгнат на път, бяха хапнали само малко хляб и пили глътка вино, затова след време Моргана попита:
— Гладна ли си, Нимю? Ако искаш, можем да спрем, за да закусим, веднага щом намерим удобна полянка.
— Да, лельо.
— Чудесно.
Скоро Моргана спря коня си, слезе от него и свали Нимю от понито й.
— Аз май трябва… — детето бе свело очи и се гърчеше от притеснение.
— Ако трябва да отидеш по нужда, върви зад онези дървета с прислужницата — отвърна Моргана, — и запомни, че никога вече не бива да се срамуваш да говориш за неща, които са Божие дело.
— Ама отец Грифин казва, че е неприлично…
— Освен това никога повече не ме занимавай с мнението на отец Грифин за това или онова — допълни Моргана меко, но в тона й недвусмислено звънна желязна нотка. — Всички тези неща са минало за теб, Нимю.
След малко детето се върна и веднага попита, ококорило любопитно очи:
— Видях как някакво съвсем дребно човече наднича иззад едно дърво и ме наблюдава. Галахад ми каза, че те наричали Моргана феята. Това елф ли беше, лельо?
Моргана поклати глава и отвърна:
— Не, бил е някой от племената на Древните, които населяват хълмистите местности — те са истински живи хора като теб и мен. Все пак е по-добре да не говориш за тях, Нимю, и да не им обръщаш внимание. Много са плахи и се боят от хората, които живеят в къщи, по градове и села.
— Ами те къде живеят?
— Из хълмовете и горите — каза Моргана. — Не обичат да виждат как земята, която те почитат като родна майка, е насилвана от плугове и принуждавана да ражда, за да храни хората, затова и те самите не живеят в села.
— Ами като не орат и не сеят, какво ядат тогава, лельо?
— Само това, което земята им дава сама, по своя воля — каза Моргана. — Корени, горски плодове, треви и семена. Месо ядат само на големи празници. Казах ти вече, по-добре е да не говориш за тях, но можеш да им оставиш малко хляб на края на полянката. Ние имаме достатъчно.