Денят клонеше към края си — Моргана го чувстваше, макар че небето бе много мрачно и нямаше и следа от слънце. Но по това време на годината се смрачаваше късно, а тя не искаше да прекарат още една нощ на открито. Реши да продължат да яздят, докато могат да виждат пътя, и се убеди, че е постъпила правилно, защото Нимю спря да хленчи веднага щом потеглиха и заразглежда с интерес всичко, което срещаха по пътя си. Бяха вече много близо до Авалон. Нимю бе толкова сънлива, че залиташе на седлото и Моргана се принуди да я премести на коня пред себе си. Но когато достигнаха брега на Езерото, детето се събуди.
— Пристигнахме ли, лельо? — попита тя веднага щом слезе от коня.
— Не още, но сме вече съвсем близо — отвърна Моргана. — Ако всичко е наред, до половин час ще вечеряш и ще можеш да си легнеш.
„Ами ако не е наред?“ Моргана си забрани да мисли така. Съмнението бе фатално за силата, и щеше да й попречи да се възползва от Дарбата… Бе прекарала пет години, възстановявайки упорито всичко, което бе учила още от началото; и сега бе в същото положение както някога, преди да я посветят за жрица — бе прогонена от Авалон и единствената проверка, която трябваше да издържи, бе тази „Имам ли силата, която ще ми позволи да се върна?“
— Нищо не виждам — заяви Нимю. — това ли е мястото? Та тук няма нищо, лельо.
Детето загледа плахо мрачния, подгизнал от влага бряг и самотните тръстики, които шумоляха в дъжда.
— Ще изпратят лодка да ни вземе — каза Моргана.
— Ами как ще разберат, че сме тук? Как ще ни видят в този дъжд?
— Аз ще повикам лодката — каза Моргана. — Пази тишина, Нимю. Плачът на измореното дете продължаваше да звучи в ушите й, но сега, когато бе вече толкова близо до дома, почувства как в нея избликва забравеното познание и я изпълва, досущ като преливащ бокал. Сведе за миг глава и произнесе най-пламенната молитва през живота си, сетне си пое дълбоко дъх и издигна ръце във властен зов.
Първоначално не почувства нищо и едва не й призля от усещането за поражение; после сякаш лъч светлина бавно премина през тялото й и я освети; Моргана чу как Нимю си пое удивено дъх, но нямаше време да мисли за нея; чувстваше собственото си тяло като сияен мост, свързващ Земята и Небето… Не произнесе съзнателно Словото на Силата, но го почувства да минава с гръмотевичен тътен из цялото й тяло… После настана мълчание. Цареше абсолютна тишина, а Нимю стоеше бледа и неподвижна до нея. И тогава мътните, мрачни води на Езерото леко се раздвижиха, сякаш по тях се плъзна мъгла… Облачето мъгла доби постепенно очертания, като сянка, и сетне, обгърната в мрачно сияние, баржата на Авалон изплува от мъглите. Моргана изпусна въздишка, която бе прилична на стон.
Баржата се плъзгаше безшумно като сянка към брега, но последвалият шум от дращенето на дъното й по пясъка бе съвсем ясен и истински. Няколко дребни на ръст, мургави мъже скочиха на брега и поеха юздите на конете. Поклониха се ниско пред Моргана, казаха:
— Ще ги отведем по тайната пътека, лейди — и изчезнаха в дъжда. Един от тези, които останаха, отстъпи, така че Моргана стъпи първа на борда, вдигна след себе си втрещеното дете и подаде ръка на уплашените прислужници. Като изключим няколкото проронени думи за конете, всичко се вършеше в пълно мълчание, и все така безшумно баржата се заплъзга по обратния път.
— Каква е тази сянка, лельо? — прошепна Нимю, когато веслата ги отблъснаха от брега.
— Това е църквата на Гластънбъри — отвърна Моргана и сама се учуди на спокойния си тон. — Тя се намира на другия остров, който виждаме оттук. Твоята баба, майката на баща ти, е погребана там. Може би някой ден ще видиш надгробния й камък.
— Ние там ли отиваме?
— Не сега.
— Ама лодката отива право натам — чувала съм, че в Гластънбъри има и манастир…
— Не — каза Моргана — не отиваме там. А сега помълчи, почакай и ще видиш.
Сега предстоеше истинското изпитание. Напълно бе възможно ясновидците от Авалон да са я видели и да са пратили баржата, но щеше ли тя да съумее да повдигне завесата на мъглите… Това щеше да покаже дали се е трудила напразно през последните години или не. Не биваше да се провали, трябва просто да се изправи и да го стори, без да се замисля преди това. Намираха се в самия център на Езерото и само още едно загребване щеше да ги тласне по течението, което отвеждаше в Гластънбъри… Моргана се изправи бързо — диплите на дрехата се хлъзнаха по тялото й като течаща вода — и вдигна ръце. Споменът се надигна отново — също така бе го направила първия път, и тогава изпита същия шок от това, че тази страхотна мощ е безшумна, а би трябвало да продъни с трясък небесата… Не посмя да отвори очи, докато не чу как Нимю изплака на глас от страх и почуда…