— Гуидиън. Никак не приличаш на баща си.
Той поклати глава.
— Не. Личи ми, че съм наследил кръвта на Авалон. Виждах веднъж Артур, когато дойде на поклонение в Гластънбъри — и аз отидох там, преоблечен в свещенически одежди. Много се кланя на свещениците този наш крал Артур.
По устните му пробягна усмивка, в която имаше нещо диво.
— Наистина нямаш причина да обичаш родителите си, Гуидиън — поде кротко Моргана и стисна леко ръката му, но в същия момент се стъписа от ледената омраза в погледа му… Сетне той отново бе усмихнатият млад друид, сякаш тя се бе заблудила.
— Дължа на родителите си най-ценния от даровете — каза Гуидиън — кралската кръв на Авалон. Само още едно нещо бих поискал от теб, лейди Моргана.
Моргана изпита напълно безсмисленото желание поне веднъж да я бе нарекъл „майко“.
— Искай и ще получиш всичко, което е в моята власт.
Гуидиън отвърна:
— Не е нищо особено. Искам да се надявам, че след още пет години, ти, кралице Моргана, ще ме заведеш, за да ме представиш на крал Артур като негов син. Напълно съзнавам — по устните му отново пробягна усмивка, която извика у Моргана неясно безпокойство — напълно съзнавам, че той не може да ме провъзгласи за свой наследник. Единственото нещо, което ми се иска, е той да се изправи поне веднъж лице в лице със сина си. Нищо повече.
Моргана кимна.
— Дължа ти поне това, Гуидиън.
Гуенхвифар можеше да си помисли, каквото си ще — Артур вече бе понесъл достатъчно покаяние за този си грях. Нима някой би могъл да не изпита основателна гордост, че е баща на този сериозен, учен млад друид. И тя самата — това поне й бе ясно след всички тези години — не би могла вече да се срамува от миналото. Сега й ставаше ясно, че през всички години след бягството й от Авалон, е знаела, че няма защо да се срамува. Сега вече виждаше сина си като зрял мъж и се прекланяше пред далновидността на Вивиан.
Обръщайки се към Гуидиън, Моргана каза:
— Кълна ти се, ще го сторя. Кълна се във водите на Свещения извор.
Очите й се замъглиха от сълзи, но тя примигна и не ги остави да потекат. Не, това не бе нейният син — би могла да нарече по-скоро Увейн свой син, но не и Гуидиън. Този красив тъмнокос млад човек, който толкова напомняше на онзи Ланселет, когото бе обичала като младо момиче — той не бе син, който се среща с майка си, след като тя го е изоставила още като кърмаче. Той беше жрец, а тя — жрица на Великата богиня, и това беше единственото, което ги свързваше.
Моргана постави ръце върху сведената му глава и каза:
— Бъди благословен.
13
Кралица Моргоуз отдавна бе престанала да изпитва съжаление, че няма ясновидски способности. И все пак два пъти през последните есенни дни, когато ледените ветрове на Лотиан отбрулиха и последните червени листа от листвениците, тя сънува доведения си син Гуидиън; затова не се учуди много, когато един от прислужниците дойде да й съобщи, че по пътя към замъка наближава някакъв конник.
Гуидиън носеше наметка с особен цвят, от много груб плат, и закопчана с катарама от кост, каквато Моргоуз не бе виждала досега. Тя веднага протегна ръце да го прегърне, но той трепна и се отдръпна.
— Не, майко… — но веднага обви раменете й с ръка и заобяснява: — Раниха ме с меч в Бретан — о, не, нищо сериозно, не гнои и може би дори няма да има белег, но още ме боли от докосване.
— Значи си се сражавал в Бретан? Мислех, че си на сигурно място в Авалон — упрекна го Моргоуз, докато го въвеждаше в замъка и го настаняваше пред напаления огън. — Не мога да ти предложа вино от южните страни…
Гуидиън се засмя.
— Виното ми е омръзнало. Предпочитам ечемичена бира или малко от нашата огнена вода… Нареди да я смесят с гореща вода и мед, ако има. Схванал съм се от дългата езда.
Той остави една от прислужниците да му свали ботушите и й подаде и наметалото си, за да го изсуши, сетне отново се облегна удобно в стола.
— Колко е хубаво, че съм отново тук, майко… — той поднесе димящата чаша към устните си и отпи с видимо удоволствие.
— Тръгнал си на толкова дълъг път в този студ, при това ранен?! Да не би да си донесъл важни новини?
Той поклати глава.
„Не, няма нищо особено. Замъчи ме тъга по дома, нищо повече. Тук всичко е толкова зелено и сочно от влага, и звънът на църковни камбани отеква в мъглите… Копнеех да подишам чистия планински въздух, да чуя крясъка на чайките, и да видя лицето ти, майко…“ — той отново посегна към чашата, която бе оставил пред себе си, и Моргоуз забеляза татуираните около китките му змии. Не познаваше добре учението на Авалон, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че змиите са знак за най-висок жречески сан. Гуидиън забеляза погледа й и кимна, но не каза нищо.