— Възможно е нещо да произлезе от това — каза Гуидиън, — но вече от години Ланселет избягва двора, а ако му се наложи да отиде там, прави всичко възможно да не остане насаме с кралицата. Никакви слухове не могат вече да опетнят името й. Но въпреки това хората говорят, че тя плакала като дете, когато изпращала Ланселет на бой редом с Артур срещу самозванеца Луций, и Ланселет също плакал. А не съм виждал човек да се сражава така, както се би този път Ланселет. Имах чувството, че прави всичко възможно да срещне смъртта. Но дори не беше ранен, сякаш животът му е омагьосан. Чудя се… Той е син на Велика жрица на Авалон — заразсъждава Гуидиън. — Възможно е да го закрилят свръхестествени сили.
— Ако има нещо такова, Моргана сигурно знае — отбеляза сухо Моргоуз, — но не те съветвам да я питаш.
— Знам, че вълшебство пази живота на Артур — поде Гуидиън, — докато той носи свещения Екскалибур, един от символите на друидските мистерии, знам също и това, че благодарение на ножницата с втъканите в нея заклинания той не може да губи много кръв. Ниниан ми е казвала, че без ножницата той е щял да загине от загуба на кръв още след битката при гората Селидон, а и няколко пъти след това. Сега първото поръчение на Повелителката на езерото, което Моргана трябва да изпълни, е да отнеме меча на Артур, освен ако той не реши да поднови клетвата си за вярност пред Авалон. Изобщо не се съмнявам, че майка ми е достатъчно хитра и ще се справи със задачата. Да, майко, мисля, че тя не би се спряла почти пред нищо. От двамата, Артур е може би за предпочитане — той поне не е знаел какво върши, когато ме е създавал.
— Моргана също не е знаела — отвърна рязко Моргоуз.
— О, омръзнала ми е тази Моргана… Успяла е да очарова дори Ниниан — сопна се Гуидиън. — Не почвай и ти да я защитаваш пред мен, майко.
Моргоуз си каза: „Такава беше и Вивиан. Стига да и хрумнеше, можеше да очарова всеки мъж, а и всяка жена… Игрейн покорно се подчини на заповедта и да се омъжи за Горлоис, а после да прелъсти Утър… Аз отидох покорно в леглото на Лот… А сега Ниниан върши това, което иска Моргана.“ Моргоуз подозираше, че и осиновеният й син е наследил нещо от властния чар на родната си майка. Внезапно си спомни с болка как Моргана коленичеше със сведена глава, за да й срешат косата през онази нощ, когато роди Гуидиън; Моргана, която й бе заместила дъщерята, за която копнееше, но не можа да роди. А ето сега Моргоуз се разкъсваше между Моргана и нейния син, който й бе по-скъп от децата от собствената й плът и кръв.
— Толкова много ли я мразиш, Гуидиън?
— Сам не знам какво изпитвам — Гуидиън я погледна с тъмните, скръбни очи на Ланселет. — Против клетвите, които положих в Авалон, е да мразя така жената, която ми е дала живот и мъжа, от когото ме е заченала… Така ми се иска да бях отгледан в кралския двор, като син на баща си и негов верен поддръжник, а не като заклет негов враг…
Той отпусна глава в ръцете си и промълви задавено:
— Уморен съм, майко. Уморен и отвратен съм от битките, и знам, че и Артур изпитва същото… Затова и се погрижи на тези острови да цари мир от Корнуол до Лотиан. Неприятно ми е да знам, че този велик крал и забележителен мъж е мой враг, и че в името на Авалон трябва да го сваля от престола, да стана причина за неговата смърт или опозоряване. Бих предпочел да го обичам, както всички останали. Бих искал да виждам майка си — не теб, а лейди Моргана — като жената, която ме е носила под сърцето си и ме е родила, а не като велика жрица, на която съм се заклел да се подчинявам. Искам тя да ми е майка, а не въплъщение на Богинята. Така ми се иска, когато взема Ниниан в прегръдките си, да знам, че тя е просто моята любима, в която се влюбих, защото прекрасното й лице и сладкият й глас ми напомнят за теб… Така са ми омръзнали всички тези богове и богини… Поне да можех да бъда просто твой син, твой и на Лот, и нищо повече от това. Толкова съм уморен от съдбата си…
Той остана така, почти неподвижен, скрил лице в ръцете си. Само раменете му потръпваха. Моргоуз плахо погали косите му. След малко той вдигна очи и каза с горчива, присмехулна гримаса, за да омаловажи този момент на слабост:
— А сега ще изпия още една чаша от огненото питие, което варят из тези планини, но този път неразредено и без мед…
Когато донесоха чашата, той я пресуши наведнъж, без дори да погледне към димящата овесена каша и пресния хляб, поднесени от момичето. После поде:
— Помниш ли какво пишеше в онези стари книги на Лот, които ни четеше домашният свещеник, когато се опитваше да набие езика на римляните в главите ни? Горкият, редовно ни насиняваше задниците — на мен и на Гарет. Кой беше онзи римлянин, който бил казал: „Не казвайте за никого, че е щастлив, преди да е умрял“? Така погледнато, моята задача е да осигуря на баща си върховното щастие, и защо тогава да се бунтувам срещу съдбата си?