Той нареди на прислужницата с жест да му напълни отново чашата. Когато забеляза притеснението на Моргоуз, взе сам съда и си сипа още.
— Ще се напиеш, синко. Няма ли поне да хапнеш първо?
— Нека се напия — отвърна Гуидиън с горчивина. — Тъй да бъде… Пия за смъртта и безчестието… Моето и на Артур!
И той отново вдигна чашата, пресуши я на един дъх и я запрати надалеч. Чашата се отърколи с метален звън в един ъгъл. Гуидиън продължи:
— Да бъде тъй, както повелява съдбата — Кралят-елен ще владее гората до деня, определен от Великата богиня… Защото всички живи същества се раждат и чифтосват с други от своя вид, живеят, движени от Силата на живота и сетне предават духа си отново на Великата майка…
Той произнесе думите със странно, мъчително въодушевление, и Моргоуз, макар и незапозната с друидската мъдрост, разбра че те са част от ритуал, и потръпна, докато го слушаше.
Гуидиън си пое дълбоко дъх. После каза:
— Но тази нощ ще спя в дома на майка си и ще забравя за Авалон, за съдбата, и за Краля-елен. Нали? Нали? — и тъй като силната напитка почваше да го замайва, се свлече напред в ръцете й. Тя го прегърна и го остави да лежи така. Галеше полека тъмната му коса, която толкова приличаше на косата на Моргана, докато той спеше, опрял глава на гърдите й. Но дори насън Гуидиън потрепваше, простенваше от време на време и мърмореше нещо неясно. Измъчваха го страшни сънища, и Моргоуз знаеше, че той страда не само от незарасналата си рана.
Книга четвърта
Пленникът в дъба
1
Из далечните хълмове на Северен Уелс дъждът валеше непрестанно, ден и нощ, а замъкът на крал Уриенс сякаш плуваше в море от мъгла. Пътищата се бяха превърнали в кални реки, в които човек затъваше до глезените, бродовете бяха залени от буйните реки, който се стичаха от планините. Земята бе скована от студ и влага. Моргана, увита в наметалото си и с дебел шал, чувстваше как пръстите й се вдървяват и все по-бавно прекарват совалката през стана. Внезапно тя изпусна совалката, трепна и се изправи.
— Какво има, майко? — попита Малин. Звукът от падането на совалката бе отекнал в смълчаната зала и я беше стреснал.
— Към замъка идва ездач — каза Моргана. — Трябва да се приготвим да го посрещнем.
После, като забеляза обезпокоения поглед на снаха си, се ядоса на себе си. Пак бе допуснала да изпадне в онова подобие на транс, което напоследък я обземаше винаги, щом се заемеше с такива женски работи. Отдавна бе престанала да преде, но тъкането й доставяше удоволствие и доскоро мислеше, че може да тъче спокойно, стига да не забравя да контролира съзнанието си и да не се поддава на приспивната монотонност на това, което правеше.
Сега Малин я гледаше едновременно плахо и леко раздразнено — както я гледаха неизменно всички, допуснеше ли да разберат, че са я връхлетели видения. Не че Малин смяташе, че в това има нещо лошо, или дори, че виденията й са свързани с магия — това бе пак една от странностите на свекърва й. Но можеше да й хрумне да сподели това със свещеника, той щеше да почне да й досажда, да се опитва да я подведе и да я накара да каже знае ли защо й се случват такива неща, а тя трябваше да се престори на скромна и наивна жена и да лъже, че няма никаква представа. Някой ден всичко това щеше да й омръзне, или пък щеше да допусне някоя по-явна непредпазливост, и тогава можеше да каже истинското си мнение на свещеника. Тогава поне щеше да му даде достатъчно материал за размисъл…
Но станалото — станало. Нямаше какво да се прави. Общо взето, Моргана бе в добри отношения с отец Ейан, някогашният възпитател на Увейн — той бе доста образован за свещеник.
— Съобщи на отеца, че ученикът му ще пристигне за вечеря — каза Моргана и в същия момент се упрекна за неблагоразумието си; беше разбрала, че Малин мисли за свещеника и бе отвърнала на мислите й, а не на думите. Тя излезе забързано от стаята, оставяйки по-младата жена да гледа втренчено след нея.
Изминалата зима беше много тежка — постоянно валеше или сняг, или дъжд, имаше силни бури, и нито един странник не бе се появявал насам. Моргана не беше си позволила да преде нито веднъж, защото преденето почти винаги я караше да изпада в транс; напоследък същото почваше да й се случва и когато тъчеше. Единственото, което й оставаше, беше шиенето. Тя ши ожесточено цяла зима — дрехи за всеки член на семейството, като започнем от Уриенс и свършим с най-малкото дете на Малин, но очите й започнаха да се уморяват на по-фините шевове. През зимата нямаше и почти никакви билки, затова не можеше и да прави лечебните си отвари. Нямаше и приятелка, с която да разговаря — придворните й дами бяха все съпруги на хора от свитата на Уриенс и още по-ограничени от Малин; сред тях нямаше нито една, която да е в състояние да прочете поне ред от Библията. Това, че Моргана можеше да чете и пише, а на всичкото отгоре знаеше и гръцки и латински, направо ги плашеше. Не бе възможно и постоянно да се занимава с арфата си. И тъй, Моргана прекара зимата почти болна от досада и нетърпение…