— Изпий я толкова гореща, колкото можеш да търпиш, и се увий в шала си, докато предеш. Опитай да се загрееш колкото можеш повече.
Малин изпразни малката глинена чаша на един дъх и направи гримаса:
— Уф, че ужасен вкус!
Моргана се усмихна:
— Трябваше да сложа вътре малко мед като на децата.
Малин въздъхна и отново взе хурката и вретеното. После каза:
— Гуинет е вече достатъчно голяма и трябва да започва да преде. Аз предях доста добре, когато бях на пет години.
— Аз също — отвърна Моргана, — но моля те, отложи уроците по предене за друг ден, защото искам тук да няма шум и бъркотия, докато тъка.
— Тогава ще наредя на дойката да не пуска децата да слизат долу — каза Малин и в същия момент Моргана вече я беше забравила. Започна да плъзга совалката бавно, внимавайки да не обърка шарката. Платното, което тъчеше, бе на кафяви и зелени квадрати и не представляваше особена трудност за добра тъкачка като нея; тя почваше да брои нишките автоматично и съзнанието й веднага се освобождаваше… Може би сгреши, като не предпочете преденето. Но пък винаги толкова бе подчертавала омразата си към преденето, че ако бе настояла да преде тъкмо на този ден, на някого можеше да направи впечатление.
Совалката се промушваше между нишките — зелено, кафяво, зелено, кафяво; на всеки десети ред трябваше да вземе втората совалка, за да смени цвета. Моргана бе научила Малин как да боядисва преждата тъкмо в този зелен цвят; а тя самата се бе научила на това в Авалон… Зелено като току-що развили се пролетни листа, кафяво като пръстта и отъпканите есенни листа, из които глиганите риеха за жълъди… Совалката се плъзгаше, бърдото затягаше всеки нов ред нишки, ръцете й вече се движеха съвсем автоматично — назад, напред и напряко, плъзгаха се, подменяха равномерно совалките… „Да можеше конят на Авалох да се подхлъзне, той да падне и да си строши врата, та да не ми се налага да сторя това, което съм длъжна да сторя…“ Стана й студено и тя потръпна, но си наложи да не обръща внимание на студа. Отново се концентрира върху равномерното движение на совалката — напред — назад, напред — назад, и образите изплуваха в съзнанието й и отново изчезваха — ето го Аколон в покоите на Уриенс — двамата с баща си играеха на зарове. Увейн спеше в леглото си, но се въртеше и се мяташе — явно болката от раната не му даваше покой и в съня, но сега Моргана беше сигурна, че белегът няма да се възпалява повече… „Да можеше някой див глиган да се нахвърли върху Авалох, а останалите ловци да не успеят да дойдат навреме на помощ…“
„Казах на Ниниан, че не искам да убивам. — Никога не назовавай извора, от който не би пила — така ми каза тя…“ В мислите й веднага изплува споменът за Свещения извор на Авалон, за бистрата му вода, която извираше с равномерно бълбукане от земните недра и пълнеше езерцето под него. Совалката продължаваше да се движи — напред — назад, напред — назад, зелено, кафяво, зелено, кафяво — сякаш слънчеви лъчи се процеждаха през зелените листа на дърветата и осветяваха кафявата пръст, просмукана от пролетните приливи на жизнени сокове; гората преливаше от живот, кафявите дървесни стволове бяха набъбнали от мъзга… Совалката се движеше все по-бързо и по-бързо, образите на предметите наоколо почнаха да губят очертанията си… „Богиньо! Ти, която тичаш из горите и вливаш живот в препускащите елени… Всички хора са в твоите ръце — и хората, и дивите зверове, всички живи същества…“
Години бяха минали, откак и тя самата, олицетворение на Девата-ловджийка, бе благословила Рогатия бог, бе го пратила да тича с елените и да победи или умре — както повели Великата богиня. Той се бе върнал жив при нея, а тя отдавна вече не беше Девата, отдавна нямаше силата на Ловджийката, когато бе олицетворение на Майката и владееше силите на продължението на рода, тя бе успяла да подмами с магиите си Ланселет в леглото на Илейн — а за нея самата майчинството бе изтекло с проляната кръв при раждането на Гуидиън. И ето я сега, със совалката в ръка, седеше и тъчеше, прехвърляше през пръстите си нишката на живота и втъкаваше гибел в платното — също като Старицата — смърт… „Всички сме в твои ръце, майко — ти владееш живота и смъртта…“
Совалката пробягваше напред — назад — зелено, кафяво, зелено като листата на дърветата, като гората, из която препускаше глиганът със закривени, стърчащи напред зъби и дивата свиня — майка, а след нея и малките глиганчета — ту излизаха на някоя просека, ту отново потъваха в зеленината… След това всичко се изгуби и Моргана чуваше само сумтене и грухтене, сякаш много диви свине ровеха из гъсталака…
„Сиридуен, Богиньо, Майко, ти си Старицата — смърт, Великият Гарван… Повелителка на живота и смъртта… Както свинята-майка разкъсва малките си… Призовавам те, чуй ме… Ако такава е наистина волята ти, ти трябва да ми помогнеш да го извърша…“ Времето не съществуваше, потокът му се обърна и Моргана отново лежеше изтощена в просеката, слънцето изгаряше гърба й, а духът й тичаше, тичаше редом с Краля-елен, летеше през гората безшумно, с леките крака на сърните… Животът пулсираше около нея, чуваха се виковете на ловците, които газеха из гъсталака… „Майко!“