Бяха минали часове. Моргана още не можеше да помръдне нито един мускул в тялото си, без да изпитва ужасни болки; но тя почти приветстваше страданието. „Не би било редно да изляза невредима от това — та аз причиних тази смърт, но затова пък ръцете на Аколон не са опетнени с кръвта на брат му…“
Тя отвори очи и срещна погледа на Аколон. Очите му бяха пълни с грижа и страх. Той се бе навел над нея, и един бърз поглед я успокои, че в момента са съвсем сами в стаята.
— Можеш ли вече да говориш, любима? — прошепна Аколон. — Ще ми кажеш ли какво се случи?
Тя не проговори, само поклати глава. И все пак, колко успокоителна бе милувката на ръцете му! „Ще разбереш ли някога какво извърших заради теб, любов моя?“
Той се наведе още по-ниско над нея и я целуна. Сигурно никога нямаше да разбере, че връзката им едва не бе разкрита и се разминаха на косъм с позора.
— Трябва да се върна при татко — поде той обезпокоен. — Все плаче и казва, че ако съм бил тръгнал и аз на лов, с брат ми нямало да се случи нещастие. Надали някога ще престане да ме вини за смъртта на Авалох. — Тъмните му очи издаваха дълбоката му тревога. — Ти бе тази, която ми заповяда да не тръгвам с него — продължи той. — Нима си предчувствала нещо, скъпа?
Тя успя да проговори с голяма мъка, преодолявайки силната болка в гърлото.
— Такава бе волята на Богинята. Авалох загина, преди да успее да унищожи плода на нашите усилия. — Успя с цената на още по-голяма болка да раздвижи показалеца си и с него проследи змиите, виещи се около китката на ръката му.
Изразът на лицето му внезапно се смени. Ужас се изписа в очите му.
— Моргана! Да не би… Да имаш пръст в това, което се случи? „Ах, трябваше да знам, че ще ме погледне така…“
— Как можеш да ме питаш? — прошепна тя. — Та нали цял ден тъках без прекъсване, пред очите на Малин, прислужниците и децата… Това бе Нейна воля и Нейно дело.
— Но ти си знаела! Знаела си!
Очите й се напълниха със сълзи и тя кимна бавно, а Аколон се наведе отново и я целуна по устните.
— Тъй да бъде. Такава е била волята на Богинята — повтори той нейните думи и излезе от стаята.
3
В гората имаше едно място, където буен планински поток разширяваше коритото си сред купчина скали и образуваше дълбок вир; сега Моргана седеше там, на една плоска скала над вира, и Аколон седеше до нея. Тук никой не би могъл да ги види — освен може би някой от народа на Древните, а те никога не биха предали своята кралица.
— Кажи ми, Аколон, след всички тези години, през които двамата бяхме обединили усилията си — наясно ли си каква е тяхната цел?
— Лейди, аз се задоволявах със съзнанието, че тази цел е известна на теб — отвърна той, — и не се осмелявах да задавам въпроси. Защото ако ти си търсила само любовник — той вдигна ръката й към устните си — то би могла да намериш много други, и то по-подходящи за такива игри на потайност от мен… Аз те обичам, Моргана, и винаги съм бил… горд и щастлив, че си предпочела мен, дори да е само, защото си се нуждаела от нежност и приятелство. Но не за това ме призова ти, а ме повика да се присъединя към теб, защото аз съм и жрец, а ти — жрица. — Той се поколеба. Седяха така, мълчаливо, и Аколон ровеше из пясъка с върха на ботуша си. Най-сетне поде отново: — Предполагам, разбира се, че цялата работа не се свежда до простото желание на една жрица да възстанови древните обичаи в страната ни или на желанието отново да чувстваме лунните фази в кръвта си — но аз съм щастлив, че ти избра мен, за да служим двамата на Богинята. Ти наистина стана повелителка на тези земи, особено откакто в очите на Древните племена се превърна в живо олицетворение на Великата богиня. Известно време наистина бях убеден, че просто сме били избрани да върнем старата вяра по тези земи. Но сега, не знам защо, си мисля — тук той докосна татуираните около китките си змии — че с този знак съм обречен на земята си и че ще трябва да страдам и да се жертвам за нея, може би дори да жертвам живота си.
„Аз го използвах също тъй безжалостно, както Вивиан на времето използва мен за осъществяване на целите си…“, каза си Моргана. Аколон продължи:
— Да, знам, че вече са минали повече от сто години, откак е било необходимо да се принесе такава кръвна жертва. И все пак този знак — той отново докосна синкавите змии — ме е белязал и отскоро си мисля, че може би тъкмо мен Богинята е призовала да се пожертвам. Имаше години, когато мислех, че това са само детински измислици… Но ако все пак е съдено да бъда жертва за земята си… — гласът му затихна и се изгуби, също като вълнички в постепенно успокояващо се езерце. Настъпи пълна тишина; чуваше се само драскането на някакво малко насекомо из тревата. Моргана не проговори, въпреки че сетивата й долавяха страха му. Той трябва сам да преодолее страха… Също както тя някога, както Артур, или Мерлин, и всички други, които някога са се изправяли пред това последно изпитание. И ако решеше да премине през него, той трябваше да го стори по своя воля. Най-сетне Аколон се осмели да попита направо: