— Гуидиън премина последното изпитание — говореше Моргана, — но е прекалено млад и неопитен; на времето никой не вярваше, че Артур би престъпил клетвата си. Когато го провъзгласиха за крал, и той бе много млад, но Утър умираше и беше абсолютно необходимо този, който ще го наследи, да е от кръвта на древната кралска династия. А сега Артур е на върха на славата си, обичан и почитан, и дори с всичката мощ на Авалон зад себе си, Гуидиън никога не би могъл да му отнеме трона.
— А откъде ти дойде на ума, че аз съм способен да победя Артур и да му отнема Екскалибур? Та нали още щом опитам нещо подобно, хората му ще ме насекат на парчета? — попита Аколон. — Няма място на този свят, където бих могъл да го изненадам неохраняван — верните му рицари бдят над него ден и нощ.
— Така е — каза Моргана. — Затова и ти няма да се сражаваш с него в този свят. Има и други светове, далеч от този, който познаваш, и там някъде ти ще можеш да му отнемеш Екскалибур, който той отдавна няма право да носи, както и магическата ножница, която досега го е пазила от всяко зло. Остане ли обезоръжен, той не е по-добър воин от останалите. Нерядко съм виждала как приятелите му — Гауейн, Ланселет и Гарет — го повалят на земята по време на турнирите. Без Екскалибур Артур ще е лесна плячка. Не е кой знае колко умел, а и досега не му се е налагало да бъде — с този меч и тази ножница. А щом Артур умре…
Моргана спря, защото гласът й затрепери. Знаеше добре, че проклятието, което постига всеки, посегнал на своя плът и кръв, ще застигне и нея — същото проклятие, от което успя да опази Аколон. Най-сетне си наложи да продължи по-спокойно:
Щом Артур умре, най-близка наследница на трона оставам аз, едноутробната му сестра. И аз ще управлявам — като владетелка на Авалон, а редом с мен и ти — като мой съпруг и върховен военачалник. Вярно е и друго — че ще дойде време и ти да бъдеш предизвикан на двубой и да загинеш, както Кралят-елен загива в схватка с младия елен… Но преди да настъпи този ден, ти ще седнеш на трона заедно с мен.
Аколон въздъхна.
— Никога не ми е минавало през ума, че мога да стана крал. Но ако ти ми заповядаш, лейди, аз ще се подчиня на волята на Богинята — и на твоята воля. Все пак — как ще предизвикам Артур на двубой и как ще му отнема меча?
— Ще го сториш, разбира се, с моя помощ. Та за какво друго съм се обучавала толкова дълги години в магическото изкуство, защо те избрах да служиш заедно с мен като жрец на Богинята? Има и други, по-висши сили, които ще ни помогнат в предстоящото изпитание.
— За онези магически светове ли говориш? — попита шепнешком Аколон. — Не те разбирам.
„Нищо чудно — и аз самата не разбирам нито думите, нито намеренията си“, каза си Моргана. Чувстваше само, че съзнанието й постепенно се замъглява и мислите й губят последователност, че изпада в онова състояние, в което може да бъде проводник на властна магия. „Сега трябва изцяло да се доверя на Богинята и да я оставя да ме води — и не само мен, но и този, който стои тук до мен и е определен да отнеме Екскалибур от ръцете на Артур“.
— Довери ми се и ми се подчини — тя се изправи и тръгна безшумно към гората. Озърташе се, търсеше нещо… Какво ли? След малко попита, а гласът й прозвуча сякаш отдалеч, и не приличаше на нейния:
— Има ли лешникови храсти в тази гора, Аколон?
Той кимна и потъна след нея в гъсталаците. По това време на годината всичко вече се бе раззеленило и потънало в цвят. Дивите свине бяха изяли и последните жълъди; само тук-там по отъпканата миналогодишна шума се виждаха черупки. Но се виждаха и млади издънки, устремили върхове към светлината — нови дървета щяха да се издигнат тук, и гората никога нямаше да загине.
„Цвят, плод и семе. Всичко се връща, излиза на бял свят, расте, и отново предава земната си обвивка в ръцете на Великата майка. Но Тя, която непрестанно поддържа сама жизнените сили на природата, не би могла да го стори без Негова помощ — без Онзи, който препуска с елените напролет и опложда Утробата й със силата на лятното слънце“.
Застанала под лешниковия храст, Моргана хвърли поглед към Аколон. Съзнаваше, че този мъж е неин любим, избран от нея жрец, но е приел да бъде подложен на изпитание, в което дори тя не би могла да му помогне изцяло.
Лешниковата горичка, където стояха двамата, е била свещено място дълго преди из тези хълмове да се появят римляните, за да търсят калай и олово.
На края на горичката имаше малко езеро, а тъкмо до него се извисяваха три свещени дървета — върба, елша и лешников храст. Тяхното вълшебство бе също много старо — по-древно от вълшебството на дъба. По повърхността на езерото бяха нападали сухи листа и клонки, но водата бе съвсем бистра и тъмна, кафеникава, какъвто бе и цветът на гората. Моргана видя собственото си отражение, докато се навеждаше, за да загребе с шепа малко вода. С тази вода докосна челото и устните си. Отражението на лицето й трепна и започна да се променя. След миг вече се взираше в странните, дълбоки, тъмни очи на друга жена — жена от много по-стар свят. И докато продължаваше да гледа жената в очите, почувства, че я обзема ужас.