— Не гледай нагоре — може да ослепееш от смяната на мрака със светлината!
Аколон преглътна и сведе лице към нейното. Косата му беше все още разбъркана от неземния вихър. В нея се бе заплело кървавочервено листо. Видът му накара Моргана да потръпне, както си стоеше под напъпилите клони на лешниците.
Аколон прошепна:
— Той си отиде… И тя… Или това беше ти? Случи ли се това наистина, Моргана, или само ми се е сторило?
Моргана, взряна в изпълнените му с почуда очи, видя в тях нещо ново — отражението от срещата със свръхестественото. Тя посегна, измъкна червения лист от косите му и попита:
— Ти, носителят на знака на змиите — нима трябва да питаш мен?
— О… — тя видя как тялото му се разтърсва от тръпки. Той издърпа с ожесточение червения лист от пръстите й и го пусна да падне на земята. После продължи задъхано: — Стори ми се, че летя високо над земята. Видях неща, които не е дадено на смъртните да видят… — и той внезапно я сграбчи, задърпа трескаво дрехата й, и я повали на земята. Моргана не се противопостави. Лежа зашеметена на влажната земя, докато той проникваше на тласъци в нея, воден от сила, която сам не осъзнаваше изцяло. Докато лежеше така напълно във власт на тази неземна сила, на Моргана й се стори, че отново вижда на главата му еленовите рога, обвити с гирлянди от кървавочервени листа… Тя само приемаше силата му — напълно неподвижна, както земята приема силата на дъжда и вятъра, грохота на гръмотевицата и сиянието на светкавицата — сиянието, което в същия този миг я прониза и сля тялото й със земята…
Мракът бе изчезнал. Изгаснали бяха и дневните звезди. Аколон се опитваше да й помогне да стане — ръцете му я докосваха нежно, сякаш просеха извинение, пръстите му несръчно оправяха дрехата й. Той я целуна и се опита да се извини, да обясни… но тя само постави усмихнато ръка на устните му и го прекъсна:
— Не, недей… Не казвай нищо.
Горичката бе затихнала. Около тях се чуваха обикновените звуци, с които горските обитатели изпълваха тишината. Моргана каза:
— Трябва да се върнем, мили. Ще ни търсят, затъмнението сигурно е предизвикало голяма суматоха, като че ли е най-голямото чудо на природата… — тя се усмихна; днес бе видяла далеч по-странни неща от някакво слънчево затъмнение. Пъхна пръстите си в ръката на Аколон — тя бе студена, но силна.
Докато вървяха, той каза шепнешком:
— Никога не съм знаел, че ти… Ти приличаш на Нея, Моргана…
„Но нали аз и тя сме едно“. На глас не каза нищо. Той бе посветен — може би наистина трябваше да е по-добре подготвен за изпитанието. Но тъй или иначе той се изправи пред върховната власт и бе посветен от сила, която далеч надминаваше нейната скромна жреческа власт.
Изведнъж студ прониза сърцето й и тя се взря в усмихнатото лице на любимия си. Да, той вече бе посветен. Избран бе да изпълни задачата. Но това не означаваше, че му е писано да победи. Сега той вече имаше право да тръгне към върховното изпитание.
„Не, не се чувствах така, когато бях Девицата — пролет, когато изпращах Артур на изпитание, без дори да знам, че това е той… Ах, Богиньо, колко млада бях тогава, колко млади бяхме и двамата… Така блажено несведущи, как изобщо не разбирахме какво правим. А сега, когато съм зряла жена и напълно съзнавам какво върша, ще имам ли смелостта да го изпратя на смърт?“
4
В навечерието на Петдесетница крал Артур и съпругата му бяха поканили на вечеря всички брачни двойки сред гостите си. Утре, както винаги, щеше да има голямо пиршество, щяха да присъстват всички васали на Артур, както и всички негови приближени рицари, но Гуенхвифар, докато се обличаше грижливо за вечерята, си мислеше, че тъкмо тази вечер ще бъде по-мъчителна за нея. Тя отдавна се бе примирила с неизбежното. Нейният съпруг и повелител щеше утре да обяви публично и да направи невъзвратимо нещо, което отдавна бе известно. Щеше да посвети Галахад в рицарство и да го приеме в братството на Кръглата маса. О, да, Гуенхвифар знаеше от години, че това ще се случи рано или късно, но преди Галахад беше само едно малко русокосо момче, което растеше някъде далеч в земите на покойния крал Пелинор. Мисълта дори й бе доставяла известно удоволствие — та Галахад бе син на Ланселет и на собствената й братовчедка Илейн… Илейн, която наскоро бе починала при раждане… Съвсем естествено бе Галахад да наследи престола. Но сега той се изправяше пред нея като жив упрек — упрек към застаряващата кралица с безплодна утроба, доказателство, че целият й живот е бил безполезен…