„Знаех си, знаех, че е било така, но не очаквах, че Моргана ще го каже публично…“ Гуенхвифар веднага се възползва от кралските си привилегии и смени темата.
— А как е малката Гуенхвифар?
— Вече е обещана за съпруга на сина на Лайънел — отвърна Ланселет, — така че един ден ще бъде кралица на Долна Британия. Свещениците казват, че роднинската им връзка е прекалено близка, но все пак ще може да се получи специално разрешение за брак — платих доста на църквата, Лайънел също. Но тя е още само на девет години, затова сватбата ще стане чак след още шест години.
— Ами по-голямата ти дъщеря? — попита Артур.
— Тя е в манастир, господарю — каза Ланселет.
— Така ли ти каза Илейн? — намеси се отново Моргана. — Тя е на Авалон и ще заеме мястото на твоята майка, Ланселет. Нима не знаеше?
Ланселет отвърна спокойно:
— Та то е едно и също. Момичетата от Дома на девиците не се различават от послушничките на Светата църква — и едните, и другите се обучават да прекарат живота си непорочно и в молитви, далеч от светската суета, за да служат по-добре на Бога. — Той се прекъсна и бързо се извърна към кралица Моргоуз, която идваше към кралския трон. — Е, лельо, времето може би не те е подминало съвсем, но е било милостиво към тебе.
„Колко много прилича на Игрейн! Чувах какви ли не слухове, дори съм се присмивала на любовните й истории, но сега мога да повярвам, че младият Ламорак остана при нея от любов, а не от амбиция!“ Моргоуз бе все същата.
— Висока, едра, червенокоса. Дебелите й плитки се спускаха по пищната одежда от зелен брокат, изпъстрен със златни бродерии и обнизан с перли. В косите й проблясваше тънка златна корона, украсена с един-единствен голям топаз Гуенхвифар прегърна родственицата си и каза:
— Колко много приличаш на Игрейн, кралице Моргоуз. Аз много я обичах не съм я забравила.
— Когато бях по-млада, Гуенхвифар, побеснявах от ревност, щом някой споменеше приликата ни. Знаех, че сестра ми е по-красива от мен, и всички крале и властелини из нашите земи са в нозете й. А сега помня само добротата и красотата й, и съм щастлива, когато някой спомене, че му напомням на нея.
Моргоуз отиде да прегърне Моргана и Гуенхвифар забеляза, че Моргана просто се изгуби в обятията на величествената кралица на Лотиан. „Защо винаги съм се бояла от Моргана? Та тя е просто една дребна, невзрачна жена, кралица на някакво забравено от Бога място…“ Както обикновено, Моргана бе облечена в проста дреха от тъмен вълнен плат. Не носеше никакви накити, освен една обикновена сребърна огърлица и гладки сребърни гривни на двете ръце. Косата й, все така тъмна и гъста, бе сплетена на плитка и увита като корона около главата.
Артур стана от трона, за да прегърне леля си и сестра си. Гуенхвифар хвана Галахад за ръка и каза:
— Тази вечер ще седиш редом с мен, момчето ми. „Да, това бе синът, който тя трябваше да роди на Ланселет — или на Артур…“ Когато той седна до нея, тя додаде:
— Сега, когато почна да опознаваш баща си, сигурно си разбрал, че той не е светец, а просто много мил и добър човек?
— А нима светецът е нещо друго? — каза Галахад с все така възторжено сияещи очи. — Не можеш да ме убедиш, че е обикновен човек, лейди, той е нещо много повече. А е и кралски син, и съм уверен, че ако избираха за наследник не най-възрастния, а най-достойния, сега той щеше да е крал на Долна Британия. Щастлив е този, който може да нарече такъв герой свой баща — допълни той. — Ето, аз имах възможност да разговарям с Гауейн, и той ми каза, че не е обичал баща си и дори понякога е изпитвал към него презрение, а нима някой е говорил за моя баща по друг начин, освен с възхита?
— Надявам се тогава той винаги да остане безукорен рицар в очите ти — отвърна Гуенхвифар. Бе поставила Галахад да седи между нея и Артур, както се и полагаше на престолонаследник. От другата си страна Артур бе поставил кралица Моргоуз, до нея седеше Гауейн, а още по-нататък Увейн, като близък приятел на Гауейн. Двамата бяха неразделни, както на времето Гарет и Ланселет.
На съседната маса седяха Моргана и нейният съпруг, заедно с други гости — бяха все роднини, но Гуенхвифар не можеше да различи лицата им от такова разстояние. Тя протегна врат и примижа в усилието си да вижда по-ясно, после се отказа — примижаването щеше да я загрози, и веднага заразтрива бръчките около очите си. Внезапно й хрумна, че може би някогашният й страх от открити пространства се е дължал на силното й късогледство. Може би се бе бояла от външния свят просто защото не го виждаше ясно?