Уриенс вдигна жилестите си старчески ръце, така, че се видяха избледнелите сини змии около китките му.
— Аз имам правото да седя на Кръглата маса, без да съм полагал клетви пред християнския Бог, синко.
— Аз също — додаде Гауейн. — Ние, които се сражавахме ден и нощ в онези далечни дни, добихме рицарско звание без много церемонии. Ако тогава трябваше да се подчиняваш на такъв дворцов етикет, някои от нас щяха да са доста затруднени.
— Дори и аз — намеси се Ланселет, — бих се замислил, преди да положа такава клетва, защото съзнавам, че съм грешен човек. Но с клетва или без, аз съм зад Артур винаги, на живот и смърт, и той го знае.
— Да пази Бог някога да се усъмня в теб — Артур се усмихна с дълбока обич на стария си приятел. — Ти и Гауейн сте стълбовете на кралството ми. Загубя ли някога един от вас, сигурен съм, че и тронът ми ще рухне и ще загине и Камелот!
Той вдигна глава, защото в далечния край на залата се отвори врата и един свещеник в бели одежди, съпроводен от двама млади мъже, облечени също в бяло, влезе и се запъти към него. Галахад стана веднага.
— Ако позволиш, кралю…
Артур стана също и прегърна своя наследник.
— Бъди благословен, Галахад. Върви, настана време за бдение. Момчето се поклони и се обърна, за да прегърне баща си. Гуенхвифар не можа да чуе какво му каза Ланселет. Тя протегна ръка и Галахад се наведе, за да я целуне.
— Благослови ме и ти, лейди.
— Винаги ще те благославям, Галахад — отвърна Гуенхвифар, а Артур добави:
— Ще те изпратим до църквата. Над доспехите си ще бдиш сам, но искаме да бъдем още малко с теб.
— Оказваш ми голяма чест, кралю. Имаше ли бдение, когато коронясваха теб?
— И още как — усмихна се Моргана, — но беше доста по-различно.
Когато всички гости се упътиха вкупом към църквата, Гуидиън поизостана, така че тръгна редом с Моргана. Тя вдигна очи към сина си — беше по-нисък от Артур, който бе наследил високия ръст на Пендрагон, но редом с нея изглеждаше висок.
— Не очаквах да те срещна тук, Гуидиън.
— Аз сам не очаквах, че ще се озова тук, мадам.
— Чух, че по време на войната си се сражавал сред саксонците, които се съюзиха с Артур. Не знаех, че си и воин.
Той сви рамене.
— Не би могла да знаеш много за мен, лейди.
Тя попита рязко, без да знае, че ще зададе този въпрос до мига, в който сама се чу как пита:
— Мразиш ли ме, защото те изоставих, синко?
Гуидиън се поколеба.
— Може би съм те мразил някога, когато бях малък — каза той най-сетне. — Но аз съм дете на Богинята, и твоето отсъствие ме накара наистина да се приемам за такъв, да знам, че нямам баща и майка сред смъртните. Не те виня вече, Господарке на Езерото — завърши той.
За миг пътят загуби очертания пред очите й. Стори й се, че редом с нея върви младият Ланселет… Синът й я хвана внимателно за ръка.
— Внимавай, пътеката е неравна.
Моргана попита:
— Как са всички на Авалон?
— Ниниан е добре — каза той. — От известно време почти не поддържам връзки с останалите.
— Не си ли виждал там сестрата на Галахад, момиче на име Нимю? — Моргана се смръщи, опитвайки се да си спомни на колко години е сега Нимю. Галахад беше на шестнайсет — значи Нимю трябваше да е на четиринайсет, вече съвсем пораснала.
— Не я познавам — отвърна Гуидиън. — Чувах, че старата жрица, вещателката — Рейвън се казваше, нали? — я взела при себе си, да живее в мълчание и отшелничество. Никой мъж няма право да види лицето й.
„Защо ли Рейвън е постъпила така?“ Моргана усети, че изтръпва, но само попита:
— А как е Рейвън? Здрава ли е?
— Не съм чувал да е болна — каза Гуидиън, — макар че, когато я виждах на последните ритуали, ми се стори по-стара и от дъбовете наоколо. А гласът и е сладък и звучи тъй, сякаш е младо момиче. Но тя говори само по време на ритуал.
Моргана каза:
— Никой смъртен мъж не я е чувал да говори, освен в транс, Гуидиън, а малко са и жените, които са чували човешкия й глас. Аз живях в Дома на девиците цели дванадесет години, и едва ли съм я чувала да издаде звук повече от пет-шест пъти.
Не й се искаше да говори или дори да мисли за Авалон, затова реши да заговори за нещо друго:
— Значи се би заедно със саксонците?
— Тъй е — а се сражавах и в Бретан. Прекарах известно време в двора на Лайънел. Той беше убеден, че съм син на Ланселет, караше ме да го наричам „чичо“, а аз не се опитах да го разубеждавам. Доброто име на Ланселет никак няма да пострада, ако хората се убедят, че е направил и някое копеле тук-там. И също както на времето са дали името на добрия рицар Ланселет, саксонците на Сеардиг прекръстиха и мен. Него са нарекли „Стрела на елфите“ — при тях няма човек, който да не получи име, отговарящо на постъпките му. А мен нарекоха Мордред — ще рече нещо като „Лукав съветник“ или „Смъртоносен съвет“. Не ми се вярва да са го мислили като комплимент!