— Лейди, ще ми дадеш ли залог, с който да вляза в битка?
— С радост, скъпи — отвърна Моргоуз и му подаде една роза от букета, който носеше на гърдите си. Ламорак целуна цветето; Моргоуз му подаде ръката си, съзнавайки със задоволство, че любимият й е сред най-привлекателните мъже наоколо.
— Сякаш наистина си омагьосала Ламорак — отбеляза Моргана. Моргоуз, въпреки че току-що бе му дала залога за обичта си пред очите на целия двор, усети, че безстрастният коментар на племенницата й я кара да се черви.
— Значи мислиш, че имам нужда от магии, за да привлека един мъж?
Моргана се засмя.
— Може би не улучих точната дума. Но младите мъже наистина търсят хубавото лице и почти нищо повече.
— Е, Моргана, Аколон е по-млад от теб, но ти явно си го очаровала така, че не поглежда друга жена, пък била тя по-млада или по-красива. Но не бих те упрекнала, скъпа. Омъжиха те против волята ти, а и съпругът ти спокойно може да ти бъде дядо.
Моргана сви рамене.
— Понякога ми се струва, че Уриенс знае — може би дори е доволен, че съм си избрала любим в неговия двор, та да не се изкуша да го напусна.
Моргоуз попита малко несигурно — не бе задавала на Моргана никакъв личен въпрос още от раждането на Гуидиън:
— Значи не си в добри отношения с Уриенс? Моргана отново сви безразлично рамене.
— Мисля, че Уриенс не се интересува от мен чак толкова, че да си влошаваме отношенията по един или друг повод.
— А какво мислиш за Гуидиън? — попита Моргоуз.
— Гуидиън ме плаши — отвърна Моргана. — Но признавам, че трудно може да се устои на чара му.
— А ти какво очакваш? Той е наследил красотата на Ланселет и твоя остър ум — а освен това е и амбициозен.
— Колко странно е това, че познаваш родния ми син по-добре от мен самата — каза Моргана и в думите й прозвуча такава горчивина, че Моргоуз, която тъкмо искаше да се сопне, да каже на по-младата жена, че не би могла да очаква нещо друго, след като е изоставила детето, се спря и вместо това я потупа по ръката и каза меко:
— Скъпа моя, когато момчето израсне толкова, че вече да не ти седи в скута, всеки го познава по-добре от родната му майка. Убедена съм, че Артур и неговите рицари, че дори и твоят Увейн познават Гауейн много по-добре от мен, а пък той дори не е труден за разбиране — винаги е бил толкова простосърдечен! Дори да бе отгледала Гуидиън от бебе, пак нямаше да го разбираш — аз си признавам честно, че никога не съм могла!
Една притеснена усмивка бе единственият отговор на Моргана. Тя се обърна и се загледа в арената — там вече се бяха появили шутовете на краля. Те подскачаха нагоре-надолу, имитирайки сблъсъците между рицари — вместо оръжия размахваха надути свински мехури, а щитовете им бяха от ярко боядисано платно. Скоро всички зрители се заливаха от смях. Шутовете започнаха да се кланят, а Гуенхвифар им раздаде подчертано тържествено сладкиши — както по-късно щеше да поднесе и наградата на победителя в турнира. Шутовете веднага се сбиха за сладките и предизвикаха ново избухване на смях и аплодисменти, сетне се отдалечиха с подскоци към кухните, където ги чакаше обядът.
Един от херолдите излезе напред и оповести, че първи ще премерят силите си рицарят на кралицата, сър Ланселет от Езерото, и рицарят на краля, сър Гауейн от Лотиан и Островите.
Когато двамата излязоха на арената, овациите бяха нескончаеми. Ланселет бе все така строен, и толкова красив, независимо от бръчките по лицето и сребърните нишки в тъмните му коси, че Моргана почувства как й секва дъхът.
„Да“, каза си Моргоуз, която не преставаше да я наблюдава, „тя все още го обича, след всички тези години. Може би сама не съзнава, но няма съмнение, че го обича още.“
Двубоят приличаше повече на добре разучен танц. Ланселет и Гауейн кръжаха един срещу друг и от време на време сред смълчалата се публика отекваше звънът на кръстосаните им мечове. Моргоуз не можа да забележи и най-малък превес в полза на единия или другия. Най-сетне и двамата отпускаха мечовете си, поклониха се пред краля и се прегърнаха. Публиката ги изпрати все така възторжено, без да показва и най-малкото предпочитание към един от двамата.
Сетне дойде време на конните двубои. Първо имаше демонстрации на умела езда, на арената ездачите се справяха с необяздени коне. Моргана си спомни смътно как Ланселет бе правил нещо подобно много отдавна, като че ли беше на сватбата на Артур. Сетне започнаха и същинските двубои — рицарите препускаха един срещу друг и макар че копията им бяха тъпи, сваленият от коня можеше да пострада много зле. Един млад рицар счупи крака си при падането. Когато го отнасяха, крещеше от болка, а кракът му бе изкривен под невъзможен ъгъл. Това беше и единственото сериозно нараняване, но имаше немалко по-незначителни рани, счупени пръсти, някои от рицарите губеха съзнание при падането, други пък едва успяваха да се измъкнат изпод копитата на коня, ако се случеше да е по-буен или недотам добре обучен. Накрая Гуенхвифар раздаде награди на най-добрите. Артур повика и Моргана и я помоли също да връчи някои от наградите.